Fakti.bg | 14.02.2024 11:00:37 | 55

Мюмюн Тахир: Целта оправдава средствата

Само споменаването на името на Макиавели смразява кръвта във вените. Изминаха 370 години от смъртта му, но той и злото практически още остават синоними. Впрочем Макиавели не е бил зъл човек. И както ще видим по-късно, на политическата му философия не е присъщо злото.

Тя просто е изключително реалистична. Но сякаш нашата реакция спрямо Макиавели и неговата философия най вероятно характеризира нас, а не него. Предложената от него философия на изкуството на управление първоначално е била замислена като философия на науката.

Това означава, че в нея няма място за сантименталност и състрадание, и в крайна сметка – за морал. Шедьовърът на Макиавели – Владетелят, – единствената работа, с която винаги ще бъде запомнен той (макар да е автор и на други сериозни творби), разказва за това как трябва да се управлява държавата и как да се задържи властта. Книгата е наситена с идеи и всестранно разкрива обсъжданата тема.

Ако вие управлявате държава, основната ви задача ще бъде да задържите властта в ръцете си и да управлявате с максимална полза за себе си, отбелязва Макиавели. Той показва как да стане това, използвайки ярки примери от историята и избягвайки най- малката нотка на сантименталност в изложението си.

„В желанието си да предложа на Ваша светлост някакво свидетелство за моята преданост, аз не намерих из цялото мое имущество вещ, която да ми е по-скъпа и която да ценя така високо, както познаването делото на великите люде, придобито от мен след дълъг опит от нашето съвремие и от постоянното изучаване на древната история. И като проучих и обмислих много старателно тези мои знания, ги изложих в тази малка книжка, която поднасям в дар на Ваша светлост.“ , пише той.

Политическата философия на Н. Макиавели косвено отразява неговия живот, времето, в което е живял, средата, която го заобикаля. И това е съвсем естествено. Както пише Й. В. Гьоте в „Поезия и истина“, собственият живот оказва най-голямо влияние върху тематиката и проблематиката на всяко творчество, защото от съдбата и биографията си никой не може да избяга, колкото понякога да му се иска.

Трябва да имаш смелостта и характера да останеш верен на себе си. Дълги години Н. Макиавели участва активно в политическия живот на ренесансова Италия. Хвърляйки мислено поглед върху жизнения му път, виждаме как се очертават контурите на неговите философски възгледи, докато се появи тяхната пълна картина. Започва да пише „Владетеля“, работа, която по- късно ще бъде призната за шедьовър, лишен от всякаква надежда и в пълно отчаяние.

И след няколко месеца, в състояние на най-голямо вдъхновение, той излага на хартия политическата си философия, без да крие и най- смелите си мисли. На остротата на изложението се отразява не само тежестта на политическия живот по това време, но и ударът на съдбата, който Н. Макиавели преживява преди това. Този труд не е просто политическата философия на времето.

Той разкрива сърцевината на политическата философия на всички времена.

Николо Макиавели е роден във Флоренция на 3 май 1469 г. Произхожда от старо тосканско семейство, което още преди раждането му е постигнало високо положение в обществото, но по-късно... Баща му, Бернардо ди Николо Макиавели, е юрист. Осъждат го за укриване на данъци и скоро го обявяват в несъстоятелност. Той умира, когато синът му е на 16 години.

Бернардо Макиавели създава богата библиотека, в която малкият Николо чете усърдно, като обръща специално внимание на класическите произведения. Въображението на болезнено амбициозния и живеещ в трудни условия юноша, бива пленено от чудесата на Древен Рим.

Несоциализираният юноша скоро се превръща в самотен младеж с тревожен вид и намръщен поглед, който създава впечатление на човек, чувстващ се непрекъснато виновен. Той започва да осъзнава света около себе си и да разбира своето място в него и сравнява този свят с това, което е научил от книгите. Независимо от малкото комуникации с другите хора, Николо започва да осъзнава, че е надарен със забележителен ум.

Освен това той чувства, че на мястото на стария идва нов, хуманистичен възглед. По негово време Флоренция излиза от интелектуалния зимен сън на Средновековието: градът се събужда, в гражданите се усеща енергия, самочувствие и увереност в себе си. Италия, начело със западната цивилизация, върви към Ренесанса. Всичко живо говори, че Италия отново би могла да стане единна и велика, както е било по времето на Римската империя.

В продължение на дълги години Н. Макиавели заема висши длъжности във Флорентинската република с отговорности в дипломатическата и военната сфера – дипломат във френския двор, при папския престол, германския император и пр. Отпъденият от властта и изпратен на заточение, Н. Макиавели посвещава трактата си на новия владетел на Флоренция, Лоренцо де Медичи.

Той се надява Лоренцо да го вземе на служба и целия трактат има за цел да покаже в един подреден, елегантен и конкретен стил, че авторът знае как се управлява държава и би бил един много добър държавен съветник за нейното запазване. Надеждите на Н. Макиавели не се осъществяват – той не е взет на служба, но произведението му „Владетелят“ остава в историята като първия подробен и задълбочен анализ на изкуството да управляваш и да упражняваш власт и най-вече да я запазваш.

Той дълго размишлява върху въпросите: Как би могло да се угоди на Медичите? Как би могъл да докаже, че всичко, което прави е в интерес на Флоренция, а не за някаква политическа група и не за да изложи Медичите на опасност? Той като патриот не е преследвал свои егоистични цели. Пише лоялни писма, дава ненатрапчиви съвети по злободневни въпроси.

И смята, че е време да разкрие закономерностите, които се крият зад всекидневните политически реалности. Формулира законите на тази наука, демонстрирайки ги на всички. И е убеден, че щом тази книга попадне в правилните ръце, собственикът ѝ ще оцени стойността на автора и ще го покани на служба.

На върха на вдъхновението си Н. Макиавели завършва работата си „Владетелят“ към есента на 1513 г. Той комбинира всички знания, които е придобил от книгите и по време на службата си във Флорентинската република в проста, но в същото време дълбока и практична философия.

Преживените трудности го лишават от илюзии и той за първи път вижда жестоката истина, която стои в основата на целия политически живот. Визията му бе ясна и безкомпромисна: светът такъв, какъвто е и какъвто винаги е бил. Необходимо е да се повтори: Трактатът е адресиран до този, който управлява държавата и как да се задържи властта.

Способността да се направи това е политическата наука на Н. Макиавели. Тя не познава нито морални стандарти, нито съжаление. Флорентиецът започва да пише книгата си като описва различните видове държави и как те се управляват и задържат. Посочва конкретни примери за начините за завладяване на определена държава и задържането на властта.

Например, ако в завладяна държава хората говорят чужд език, управникът трябва да премести резиденцията си точно там – „самият завоевател да се установи да живее там“. По този начин, посочва той, османските турци са успели да задържат византийска Гърция под своя власт. Друг подход е създаването на колонии в новозавладените земи – „колониите са окови, поставени върху завладяната държава.“

По този начин римляните запазват провинциите на своята империя. По-нататък Н. Макиавели сравнява турската и френската форма на управление от онова време. Турската монархия се подчинява на един владетел, всички останали в държавата са негови слуги; страната е разделена на области – санджаци, където султанът назначава управители, които сменя и пренарежда както си иска.

Кралят на Франция, напротив, е заобиколен от множество семейни благородници, признати и обичани от своите поданици и освен това надарени с привилегии, на които кралят не може да посегне толкова лесно. Ако сравним тези държави, ще видим, че царството на султана е трудна за завладяване, но веднъж победено, то може лесно да се задържи.

Обратното става в държави като Франция, защото тях лесно можеш да завладееш като спечелиш благоволението на някои барони от кралството, но много по-трудно е да ги задържиш 2 .

В глава VIII, озаглавена „За тези, които стават владетели чрез злодеяния“, Н. Макиавели пише за начините за прилагането на практиката на жестокостта – лошо или добре „Добре приложени жестокости (ако, разбира се, е допустимо да се каже за лошото, че е добро) могат да се нарекат такива които се извършват наведнъж, за да се запази властта, след което не се прибягва до тях, и от които се извлича всичко възможно в полза за поданиците.

Лошо приложени са онези жестокости, които в началото се редки, а с течение на времето зачестяват. Който върви по първия път, с помощта на бога и на хората може все още да се спаси и да задържи властта“ 3 . Но да обърнем внимание: „Не може да се нарече и доблест да избиеш съгражданите си, да измениш на приятелите си, да си лишен от вярност, от милосърдие, от вяра; с такива средства може да се завоюва власт, но не и слава“.

Н. Макиавели смята себе си за човек с морални принципи, докато неговите съвети са напълно лишени от тях. Книгата не е ръководство за придържане към принципите на морала и нравствеността. Предназначена е за тесен кръг от хора, попаднали в определени обстоятелства. Излишно е да се подчертава, че дълги години „Владетелят“ се разглежда неправилно, преднамерено.

Амбициозни лидери, подпоручици-политици тълкуват погрешно посланието на Н. Макиавели, но, предполагам, със сигурност са схванали скрития смисъл, който авторът, в пристъп на гняв и отчаяние, може да е пропуснал. Н. Макиавели описва качествата, които трябва да са характеристики, черти и качества на истинския лидер. Той продължава да дава препоръки:

„Този, който завземе държава, трябва да отговори на всички граждански вълнения, за да ги прекрати веднага, а не да ги отлага ден след ден; тогава хората постепенно ще се успокоят и суверенът ще може, като им прави добро, постепенно да спечели благоволението им, те му стават още повече признателни. Би могло да има рационален елемент в тази теория, но тя едва ли може да се счита за вечна истина.“

Едва във втората част на тази кратка книга виждаме истинския Н. Макиавели. Тук той описва добродетелите, които един владетел трябва да притежава, и пороците, които трябва да избягва, за да запази властта в ръцете си. Основната задача е задържане на властта в държавата и, ако е възможно, това да продължи най-дълго.

Новият владетел трябва да гарантира, че управлението му създава впечатление за надеждност и постоянство. „Хората трябва или да бъдат приласкани, или унищожени, защото човек може да отмъсти за малкото зло, но не може да отмъсти за голямото.“

Това повдига въпроса: „Какво е по-добре за един владетел: да бъде обичан или да се страхуват от него?“ Окончателното му заключение не оставя никакво съмнение: „Най-доброто нещо за един владетел е да вдъхва едновременно страх и любов. Но любовта трудно се съчетава със страха, така че ако се наложи да се избира между двете, то много по-сигурно е един владетел да внушава страх, отколкото да бъде обичан.“

Разбирането на Макиавели за човешката природа е прагматично: „за хората може да се каже, че са неблагодарни, непостоянни, лицемерни, страхливи, сребролюбиви. Докато виждат от теб добро и докато нямаш нужда от тях, те всички са с теб и ти предлагат кръвта си, имуществото си, живота си, децата си, но щом усетят, че имаш нужда от услугите им, те веднага ти обръщат гръб, …защото хората са склонни да забравят по-скоро бащина смърт, нежели бащино наследство.“

Н. Макиавели настоява, че политическата философия трябва да избягва описването на фиктивни състояния и утопии, използвани преди това от други автори, за да изразят своите идеи. Този жанр има богата история, която датира от появата на „Държавата“ на Платон, която става достъпна за читателите едва през XVI в., благодарение на арабските преводи. Тогава Томас Мор въвежда термина „утопия“ – „несъществуващо място“.

Избраният от Н. Макиавели жанр – книга със съвети към господаря, се радва на широка популярност през Ренесанса, особено сред кабинетните политици, търсещи удобни места на държавната ясла. Н. Макиавели очертава ясна линия: събитията, които той описва в книгата си не са утопия; и съветите, които дава не са оптимистични глупости на писател. Той говори за това как хората всъщност се държат, а не как трябва да се държат.

За съжаление, събитията, върху които Н. Макиавели изгражда своя разказ, се случват през едни от най-бурните и морално натоварени периоди от италианската история. Това обяснява нестихващия песимизъм и нихилизъм на неговия подход. Но има ли разлика в това на какво и на кого основаваме политическата философия: на делата на Чезаре Борджия, губернатора на Айдахо, или на дейността на ООН? Н. Макиавели говори за екстремни ситуации. Неговото творчество може да се разглежда като урок или като отражение на суровата действителност на политическия живот.

Явява ли се „Владетелят“ като алегория или това е правдиво описание на всичко, което се крие зад приятелските ръкостискания и трогателните речи на съвременните политици? Отговорът на този въпрос се крие в личността на самия властител. Н. Макиавели вярва, че поведението на владетеля зависи от неговите лични качества. Тук стигаме до една ключова концепция – концепцията за добродетелта.

Флорентинският писател, философ и държавник влага в тази дума свой, различен от обичайния етичен и религиозен, смисъл. Добродетелта за Н. Макиавели няма нищо общо с християнската идея за доброто. Неговото разбиране на това понятие е напълно лишено от вяра, надежда и милосърдие. Освен това доблестта му няма нищо общо с традиционното разбиране на тази дума: справедливост, сила на духа, сдържаност.

Той се завръща към корените на думите: vir (мъж) и vis (сила), с оттенък за мъжественост. Добродетелта (virtu) е сила; идеята за доблестта е близка по смисъл на ницшеанската идея за „волята за власт“. Това е динамиката и силата, смелостта и дързостта, необходими, за да се възползва от точния момент в най-голяма полза. Н. Макиавели отбелязва, че в зависимост от обстоятелствата, управникът трябва в различна степен да покаже своята доблест.

Колкото по-трудно му е да запази властта си, толкова по-висока степен на доблест се изисква от него. Доколкото е възможно, владетелят трябва да остави установения начин на живот и обичаи непокътнати в завладяната държава. Намесата в нейните структури трябва да бъде минимална; нужно е да се насърчават древните обичаи; хората трябва да могат да говорят на родния си език.

Колкото повече са унищожени, толкова по-трудно е да се спре процеса на по-нататъшна деградация. Хората могат да стигнат до извода, че ако новият владетел унищожи една сфера, той няма да се погрижи за другите. Но трудността тук се състои в това, че обикновено новият владетел, за да запази властта си, трябва почти напълно да унищожи държавата, която е завладял.

Димящите руини и няколкото оцелели и уплашени жители са по-добри от загубата на държавата. Този подход ясно илюстрира един важен момент: благополучието на държавата не е най-важното; основното е, че владетелят успява да запази властта.

Храбростта за Н. Макиавели е свързана с два компонента, които са необходими на суверена, за да успее. Те са съдба и възможност. Той вярва, че съдбата контролира само половината от всичките ни дела, докато другата половина е оставена на самите нас. Тук, както винаги, Н. Макиавели се опитва да бъде реалист. Философите (както политици, така и теоретици) подценяват значението на съдбата.

Колкото повече изучаваме историята, толкова по-очевидно става, че случайността е основният играч в нейното поле. (Както е казал Паскал: „Ако носът на Клеопатра беше по- къс, цялата картина на света можеше да е различна.“). Възможността е следствие от съдбата. Властелинът трябва да види и да не пропуска възможността, предоставена му от съдбата. По същия начин той трябва да направи всичко по силите си, за да разбере възможностите пред враговете си и да ги премахне. Необходимо е да се използват с пълна сила възможностите, предоставени от съдбата.

Смирението е последното нещо, от което се нуждае един владетел. Това е доблест за един философ, но за един владетел е порок. Всъщност Н. Макиавели отбелязва: „Нека владетелите не се страхуват да си навлекат обвинения в онези пороци, без които е трудно да се остане на власт, защото, ако се замислим, ще открием много неща, които на пръв поглед изглеждат добродетелни, но в действителност са вредни за владетеля и обратното: изглеждат като порок, но всъщност носи просперитет и сигурност на суверена“ .

Управлението не е поле за добро и зло, тук има борба между доблестта и съдбата. Съдбата обича смелите. Тези, чийто начин на действие отговаря на особеностите на времето, запазват своето благополучие. Това означава, че владетелят трябва да може да променя политиките в зависимост от обстоятелствата. Твърдото придържане към определени принципи неизбежно довежда до провал.

Властелинът също не трябва да зависи от приятели. Той „трябва да разчита само на себе си, на своята сила и доблест“. Суверенът „винаги трябва да се съветва с другите, но само когато той го желае, а не когато другите го желаят“. Н. Макиавели прави следното заключение: „Мнозина смятат, че някои от владетелите, които се славят като мъдри, дължат славата си не на себе си, а на добрите съвети на своите сътрудници, но това мнение е погрешно. Защото правилото, непознаващо изключенията, твърди: безполезно е да се дава добър съвет на суверен, който сам няма мъдрост, освен ако такъв случайно не се довери на мъдър съветник, който ще взема решения вместо него. Но такава ситуация може да сложи край на неговото управление, защото самият съветник ще стане господар.“

Н. Макиавели все още поддържа песимистичен възглед за човешката природа. „За хората като цяло може да се каже, че са неблагодарни и непостоянни, склонни към завист, лицемерие и измама, че се страхуват от опасности и са привлечени от печалбата: докато правите добро, те са ваши с цялата си душа, те обещават да не щадят нищо за вас: нито кръв, нито живот, нито деца. Но щом спрете да раздавате щедри услуги и да задоволявате желанията им, те ще се превърнат във ваши врагове.“

Н. Макиавели дава психологическо обяснение за това: „Хората са ненаситни в своите желания. Природата на хората ги кара да искат още и още, но съдбата не им дава всичко, което желаят да имат.” По-ранните философи, от Платон до Свети Августин, също говорят за тъмната страна на човешката природа. Но техният песимизъм се разведрява от идеята за спасение (чрез идеализъм или християнство). Но след като става свидетел на действията на папата и църквата, Макиавели се разделя с подобни илюзии.

На пръв поглед изглежда, че Макиавели и неговата политическа философия са напълно лишени от всякакви морални принципи. Но ето думите на „съвременния Макиавели” (Хенри Кисинджър): „Векове наред Макиавели е смятан за въплъщение на цинизма. Самият той обаче не се смята за лишен от морални принципи. Той описа света такъв, какъвто го вижда, а не такъв, какъвто би искал да го види. Всъщност той е убеден, че само владетел със силна воля може твърдо да се придържа към замисленото в условията на постоянни конспирации, от които, за съжаление, зависи животът му.” Разбира се, тук има момент на самооправдание, но като цяло Хенри Кисинджър несъмнено е прав. Тази идея не е изрично формулирана в произведенията на Макиавели, тя се чете „между редовете“. За съжаление, мисли, които не са изразени изрично, остават неразбрани от мнозина.

Н. Макиавели прибягва до алегория, когато говори за това как владетелят да устоява на дадената дума. Той пише за два начина на водене на борба: единият – посредством законите, другият със сила; първият начин е свойствен на човека, вторият на зверовете. Но тъй като първият начин не е достатъчен, налага се да се прибягва до втория, т. е. един владетел трябва да владее както природата на звяра, така и тази на човека.

От всички животни нека владетелят се оприличи на две: лъвът и лисицата. Лъвът се страхува от капани, а лисицата се страхува от вълци, следователно е необходимо да бъдеш като лисица, за да можеш да заобикаляш капани, и като лъв, за да плашиш вълците. Притежавайки силата на лъва, владетелят ще преодолее всички опасности, идващи от дълбините на самата държава и отвън. И за да оцелее в един коварен свят, суверенът трябва да притежава хитростта на лисица.

В името на репутацията си той трябва да изглежда мил, човечен, дори милостив. В същото време, като носител на власт, той трябва да всява страх. Помпозността и великолепието на позицията, която заема, благодарение на което се поддържа дистанцията между владетеля и неговите поданици, ще помогнат на суверена да поддържа вид на благородство и честност. Хората, близки до суверена, ще осъзнаят истинската същност на своя владетел, но в същото време ще разберат безполезността на опитите да се разобличи любимият на народа властелин.

Но на друго място Н. Макиавели отбелязва: „Който се доверява на хората в делата си, строи дворец върху основа от кал.“ Тук има известна непоследователност. Но както вече разбрахме, непоследователността е една от спасителните добродетели на суверена. Друг е въпросът дали това е доблест за един философ. Н. Макиавели създава учение, което ще работи, но систематичността или етичността на това учение го интересуват най-малко – мъдрият владетел не е длъжен да верен на дадената дума.

В края на тази трактат се сблъскваме с един скрит замисъл. Това е объркващо и за мнозина неразбиращо. Имплицитно във „Владетеля“ на Н. Макиавели се съдържа програма, която се разкрива в целия си блясък в последната глава, озаглавена „Възвание за овладяването на Италия и за освобождението ѝ от ръцете на варварите.“

Тук основното е „Италия очаква своя спасител, който да излекува раните й…“ В тази глава става ясно как Н. Макиавели е склонен да застане на страната на политическия реализъм, а не на политическата коректност. В патриотичната си тирада той призовава суверена да отхвърли чуждото иго и да обедини Италия „за собствената си слава и за просперитета на италианския народ“.

Той говори с ентусиазъм и за древен Рим („вековната смелост на италианското сърце е все още жива“) и за Чезаре Борджия („комуто е предопределено от Бога да възроди Италия“).

„Не мога да изразя с думи с каква любов биха го посрещнали във всички области, пострадали от чуждоземните нашествия, с каква жажда за мъст, с каква несъкрушима вяра, с какво благоволение, с колко сълзи!“, ще бъда посрещнат спасителят.

Въпреки че циничните методи на Н. Макиавели са трудни за оправдание, неговият патриотизъм е разбираем. Италия не е обединена след разпадането на Римската империя. И няма да бъде обединено до появата на Джузепе Гарибалди – това са още три века. При тази ситуация кой е предопределен да играе главната роля? Кому е съдено да стане суверен?

Макиавели възлага тази роля на Джулиано де Медичи, владетелят на Флоренция. Джулиано трябва да е човекът, който ще спаси Италия. За съжаление, той престава да бъде владетел на Флоренция преди Макиавели да е завършил книгата си. На власт идва братовчедът му Лоренцо де Медичи. Това обаче не е от принципно значение. Тука е уловката – без значение кой ще застане начело на италиански народ в борбата му срещу чужденците – важното е кой ще бъде политическият съветник на владетеля.

Според Н. Макиавели за тази работа е способен само един човек – самият Макиавели. Той сяда да напише книгата си преди всичко, за да си върне благоволението на владетеля на Флоренция. След смъртта на Джулиани „спасителят на Италия“ се нарича „il magnifico Lorenzo“ (да не се бърка с Лоренцо Великолепни, починал 20 години по-рано).

Преодолявайки трудностите, свързани с разпределението на ролите, Макиавели успешно завършва „Владетелят“. Но сега той е изправен пред трудна задача: трябва да предаде книгата на сегашния владетел. Но в момента е в немилост, а и в двора той има много врагове. Невъзможно е да се определи среща с Лоренцо Медичи. А и ако книгата попадне в ръцете на враговете му, те или ще я унищожат, или ще присвоят идеите му за себе си – Макиавели не се съмнява в това.

Заслужава да се отбележи, че при такива обстоятелства възниква друга голяма трудност. Според Н. Макиавели сегашният владетел не трябва да показва, че се вслушва в добри съвети, а трябва да предава идеите на други хора като свои.

Предположение: ако Макиавели бе успял да предаде книгата в ръцете на актуалния владетел, днес много вероятно щяхме да четем „Владетелят“ с автор Лоренцо де Медичи. През 1519 г. Лоренцо де Медичи умира и е наследен от кардинал Джулио де Медичи.

Най-накрая съдбата се усмихва на Макиавели. Като взема предвид всички предишни преживявания на Макиавели, Джулио де Медичи го изпраща на мисия в близкия град Лука, където той успешно изпълнява възложената му задача и се завръща във Флоренция, пълен с големи надежди. Уверен, че е доказал своята лоялност към Медичите; смята, че талантът му ще бъде използван в полза на властта.

Но вместо това Джулио го назначава за официален историк на република Флоренция със заплата от 57 златни флорини (това поне му гарантира финансова стабилност). Н. Макиавели прикрива разочарованието си и се заема със задачата, която му е възложена: да напише историята на Флоренция. При това той се натъкна на такова препятствие: трябва да напише флорентинската история, без да опетни Медичите, които играят далеч не невинна роля в историята.

През 1523 г. Джулио де Медичи подава оставка като суверен и става папа Климент VII. За Италия отново настъпват трудни времена. Две години по-късно балансът на силите на италианския полуостров се срива. Карл V, крал на Испания и Свещената Римска империя, заплашва целия полуостров.

Н. Макиавели участва в организирането на укрепването на Флоренция. През май 1527 г. армията на Карл превзема Рим. По същото време Макиавели научава, че жителите на Флоренция са се разбунтували срещу Медичите и са създали нова република. Сега съдбата на Макиавели наистина се усмихва – той „сграбчва“ тази възможност с две ръце.

Веднага заминава за Флоренция с пълна увереност, че ще бъде допуснат в управленските дела. Но за пореден път бе разочарован. Пак изпада в немилост – заради подкрепата, която е оказвал на Медичите. Този удар се оказва последният. Н. Макиавели се разболява сериозно. Притиснат от нуждата за пари и в пълно отчаяние, той умира на 21 юни 1527 г. на 58 години.

Николо Макиавели е притежавал хитрост, умение да плете интриги, да заблуждава – и точно това поведение той предлага за владетеля в своя „Владетелят“. По този начин той демонстрира същността на човешката природа, която обаче трябва да бъде по добра: никой човек не бива да се държи като държавника Н. Макиавели, който буквално се идентифицира с дявола. Името му в цяла Европа се превръща в олицетворение на злото. Тридесет години след смъртта му името му е известно в Англия, а до края на 16 век то е познато на широк кръг от публиката. Шекспир го използва във „Веселите уиндзорки“ – „Аз политик ли съм? Хитър ли съм? Макиавели ли съм?“ (Някои дори твърдят, че Макиавели послужил като прототип на Яго в „Отело“).

Но за какво е целият този шум? Самият Макиавели подготвя главната си посмъртна роля. Той става заложник в борбата, която разделя църквата и опустошава Европа през XVI и XVII век, времето на Реформацията. Името му се свързва с моралната поквара на италианската църква и се използва за пропаганда от северноевропейските сили, които се борят за установяване на протестантството. (Шекспир не би споменал името на Макиавели в тази светлина, ако Англия бе останала католическа).

Н. Макиавели пръв казва горчивата истина за човечеството. Той не ефвелик философ, а е просто реалистичен политик. Неговите мисли обачефизправят човечеството пред фундаментален и трудно разрешим проблем. Какъв е той? Отговорът е ваш.

В целия трактат на Н. Макиавели „Владетелят“ не срещнах фразата „Целта оправдава средствата“. И много мои колеги и приятели не са я срещнали. Защото я няма. Тя се приписва на Н. Макиавели, но всъщност е произнесена от основателя на Ордена на йезуитите Игнаций Лойола, който на 12 март 1622 г. е канонизиран за светец. Целият израз всъщност е „Ако целта е спасението на душата, то целта оправдава средствата.“ Срещнах и друго тълкуване на въпросната фраза: В името на обединението на Италия целта оправдава средствата…

Прочети цялата публикация