Най-четеният френски автор за 2023-а година излиза на български

На 26-годишния Емил, поразен от ранен Алцхаймер, му остават две години живот. Емил решава да избяга от болницата и от съчувствието на семейството и приятелите си, и да предприеме едно последно пътуване. Пуска обява, с която търси спътник, готов да сподели приключението му, и за свое учудване не след дълго получава положителен отговор. Три дни по-късно пред тайно закупения от него кемпер се запознава с Жоан, млада жена с голяма черна шапка и с раница на гръб, която не дава никакво обяснение за присъствието си. Така започва едно изумително красиво пътешествие. В срещата между двамата и в срещата им с други хора по пътя се раждат радост, страх, приятелство, любов, които постепенно прогонват кошмарите на Емил.

Спрягана като най-новото откритие на френската литература, Мелиса да Коста е родена през 1990 година. Учи икономика и мениджмънт, известно време отговаря за комуникациите на различни организации. Има интереси в областта на ароматерапията, натуропатията, софрологията и спорта. Авторка е на седем романа, до един бестселъри, удостоени с наградите „Ален Фурние“, „Сезам“ и „Бабелио“. След „Цялата небесна синева“, който я изстрелва в орбитата на звездите, „Колибри“ ще издаде и романа „Утрешният ден“ – химн на животворната природа и на силата, която може би се крие у всекиго от нас.

Откъс:

Petitesannonces.fr

Тема: Търся спътник (спътница) за едно последно пътешествие От: Емил26 Дата: 29 юни 1ч. 02 мин. Съобщение: Млад мъж на 26 години с диагноза ранен алцхаймер желае да се отправи на последно пътешествие. Търся спътник (спътница), готов(а) да сподели с мен това сетно приключение. Маршрутът ще бъде определен съвместно. Алпи, Високи Алпи, Пиренеи? Пътуване с кемпер и пешеходни преходи (с раница и палатка). Желателна е съответна физическа кондиция. Потегляне: при първа възможност. Продължителност: две години максимум (по оценка на лекарите). Възможно по-ранно приключване. Профил на моя(та) спътник (спътница): Не са нужни специални медицински познания: не съм подложен на никакви грижи или лечение и се намирам в нормална физическа форма. Добри умствени способности (при мен са възможни все по-значителни сривове на паметта). Любов към природата. Да не се плаши от донякъде сурови условия на живот. Готовност да сподели това приключение. Контакт единствено чрез имейл. Впоследствие ще можем да се свържем по телефона.

Емил се почесва по брадичката. Така прави от малък, когато размишлява или се колебае. Никак не е доволен от обявата. Струва му се бездушна, безлична и донякъде налудничава. Написа я на един дъх, без да мисли. Часът е един след полунощ. От седмица насам почти не е спал. Това никак не помага на писането. Препрочита обявата. Тя оставя в устата му доста странен вкус. По-скоро горчив. Решава, че всъщност така и трябва, достатъчно мрачна е, за да отблъсне чувствителните души, и достатъчно смахната, за да разубеди тривиалните личности. Само наистина специален човек би доловил необичайния тон на обявата.

Откакто медиците произнесоха присъдата, майка му не спира да плаче, а баща му само стиска челюсти. Сестра му постоянно е посърнала, с тъмни кръгове около очите. За него това не се отнася. Прие новината съвършено хладнокръвно. Съобщиха му, че става въпрос за особена форма на ранен алцхаймер. Невродегенеративно заболяване, водещо до прогресираща и необратима загуба на паметта. Накрая болестта ще засегне мозъчния ствол, отговарящ за жизнените функции: сърдечна дейност, кръвно налягане, дишане… Това е добрата новина. Смъртта ще настъпи бързо. Най-късно след две години. Чудесно! Няма намерение да се превръща в бреме, да прекара остатъка от живота, още десетки и десетки години в състояние на сенилна деменция. Предпочита да знае, че скоро ще умре. Две години никак не е зле. Ще може да се възползва от тях.

В крайна сметка не е зле и че Лора си отиде преди година. Инак нещата щяха да бъдат още по-сложни. Повтаря си това от седмица насам, откакто чу присъдата. Лора си отиде и от една година няма новини от нея. Нито едно телефонно обаждане. Дори не знае къде живее. И толкова по-добре. Така общо взето няма връзка, която да къса. Спокойно може да замине. Ще потегли на това последно пътешествие. Не че няма близки хора… Има ги родителите му, сестра му Маржори с мъжа си Бастиен и техните близнаци. Има го и Рено, приятеля от детството, Рено, който неотдавна стана баща и търси жилище за семейството си. Рено баща и съпруг… Животът наистина здравата му се реваншира! Никой от двамата не би заложил на подобен вариант. Рено беше шишкото от последния чин. Астматичен, алергичен към фъстъци и смешен на физкултурната площадка. Докато самият той беше палав, вироглав, остроумен. Който ги видеше, непременно се питаше какво правят заедно. Дебеланкото и палавникът. Редом с него Рено винаги оставаше на втори план. А ето с годините как се обърнаха нещата. Толкова по-добре за Рено. Като начало той свали десет килограма, а след това намери своя път в живота: стана логопед. От този момент нататък се преобрази. Рено срещна Летиция и сега са семейство. А той, палавникът, се оказа в канавката. На двайсет и шест години е загубил форма. Ето че остави Лора да си отиде…

Емил поклаща глава и се обляга на работния стол. Няма време за сантименталности и носталгия по миналото. Трябва да се съсредоточи върху подготовката за пътуването. Замисълът за него се роди веднага щом чу присъдата. В продължение на час-два се чувства съсипан, след което в ума му изплува идеята за това пътешествие. Запази я за себе си. Не сподели с абсолютно никого. Знае, че ще се опитат да му попречат. Родителите и сестра му веднага го записаха за клинично проучване. При това лекарят бе категоричен: изобщо не става въпрос за излекуване или дори за лечение, а преди всичко за по-детайлно изследване на неговото рядко заболяване. Самият той нямаше да има никаква изгода. Трябваше да прекара последните си години в болнична стая в ролята на морско свинче. Въпреки това родителите и сестра му настояха. Знае защо го правят. Просто отказват да приемат мисълта, че му предстои да умре. Вкопчват се като удавници за сламка в нищожната вероятност наблюденията да забавят напредването на болестта. И какъв е смисълът? Удължаване на живота? По-продължително пребиваване в състояние на деменция? Няма да го бъде: ще замине и толкова. Ще уреди всичко при пълна тайна, няма да обели зъб и ще замине.

Вече намери кемпер. Изпрати парите. Ще го вземе в края на седмицата. Ще го остави на паркинг в града, докато уреди всичко, да не би родителите и сестра му да заподозрат нещо. Що се отнася до Рено, все още се колебае. Дали да му каже? Да поиска мнението му? Никак не е сигурен. Ако Рено не беше женен с дете, щеше да е различно. Щяха да заминат двамата. Не можеше да има никакво съмнение. Само че нещата се промениха. Рено има свой живот, има си отговорности. И Емил няма желание да го увлича в това последно странстване. А двамата така мечтаеха за приключения. Постоянно повтаряха: „Свършим ли учението, грабваме палатките, нарамваме раниците и към Алпите!“. След това Емил срещна Лора. А Рено срещна Летиция. И мечтите за бягство се изпариха.

Днес най-сетне може да замине. Вече няма какво да го спре. Остават му само две години живот и близки, които вече се подготвят да посрещнат загубата му. Сега или след две години, разликата не е голяма. Прочита още веднъж обявата. Да, наистина е странна и безлична. Да, вероятно никой няма да отговори. Няма значение, въпреки всичко ще замине. Сам. Тревожи го единствено мисълта, че може да умре сам. Но ако така му е писано, ако никой не отговори на обявата, толкова по-зле. Ще потегли на път, защото тази негова последна мечта е по-силна от страха. Чуква върху бутона „Изпращане“ и на екрана се появява съобщение, че обявата е публикувана. С въздишка се отпуска на стола. Часът е един и петнайсет след полунощ. Ако случайно някой отговори, ако случайно някой се окаже достатъчно луд или достатъчно смел да му отговори (не е твърде сигурен що за човек би бил той)… значи си е намерил най-добрия спътник на всички времена.

Източник: obache.bg

Прочети цялата публикация