Тъмната страна на художествената гимнастика, за която никой не говори

Теди АНГЕЛОВА, спортен психолог

Опитах се да гледам българските момичета... Стомахът ми се сви на топка и усетих истинска физическа болка в областта на гърдите. Обичах да гледам художествена гимнастика, гледали сме с цялото ми семейство, спомням си емоциите, които преживявах заедно с нашите момичета - радостта, сълзите, гордостта, понякога и разочарованието.

Вие виждате красота, елегантност, грация, блясък, усмивки, прегръдки... Това виждах и аз, докато не започнах да работя като спортен психолог с все повече гимнастички. Мога да кажа, че натрупах богат опит с момичета от София и повечето най-големи български градове.

Ето какво виждам аз в кабинета си:

- деца на по 11-12-13-годишна възраст, които с детайли ми разказват как искат да се самоубият.

- деца, които са на ръба на анорексията, защото треньорките (в някои случаи и родителите) им казват, че са дебели и трябва да отслабнат, когато реално тези деца са много слаби. Анорексията е изключително опасно заболяване с голям процент смъртност.

- деца, които ми споделят как системно, ежедневно са унижавани, грозно обиждани, критикувани, а в някои случаи и физически удряни, бутани и замервани.

- деца, които ми споделят, че тренират по 5-6-7-8 часа и дори не им дават да пият вода. Ако тренират 7-8-9 часа имат кратка обедна почивка да хапнат нещо.

- деца, които ми споделят, че се самонараняват, защото не са направили нещо както се е изисквало от тях. Деца, които ми казват, че са пълен провал, че са боклуци и нищо не става от тях в живота.

- деца, които са потиснат, затворени, тихи, изпълнителни. Деца, които се страхуват.

- деца, които са карани да тренират и играят болни с 39 градуса температура, със счупени крака и ръце.

- родители, които разбират, че нещо нередно се случва с детето им, объркани са, но не знаят как да постъпят.

- родители, които също са подлагани на манипулации и психологически тормоз от страна на треньори и ръководство на клубове.

- родители, които ми споделят, че навсякъде е така. Такива, които са записвали децата си в няколко различни клуба и категорично казват, че този подход и отношение е посъвместно, в цялата структура на художествената ни гимнастика.

Освен объркани и изплашени родители, има и такива, които действат със същия подход, чрез който действат и треньорите на децата.

Това не е дисциплина, нито подход за изграждане на силни личности. Това е насилие е под най-чиста форма.

Не е здравословно да се тренира по 6-7-8-9 часа на ден. Не е здравословно да не се дава вода на децата по време на тренировка.

Не е здравословно да се унижава, да се обижда, да се заплашва, да се прибягва до физическо насилие.

Това не просто е в разрез с всички ценности, които спортът възпитава, то е в разрез с човешките ни ценности и права.

Не мога да си мълча повече. Бях професионален спортист, бях изключително амбициозна, знам какво е да се гонят медали и титли. Знам какво е да се играе болен, контузен. Какво е да надскочиш и преодолееш себе си. Знам, правила съм го. Къде по мое желание, къде притисната от треньори. Но цената на медалите, било то и олимпийски, НЕ е човешкото здраве и живот.

Когато започнах да се занимавам със спортна психология не предполагах, че ще разговарям с толкова много деца, които искат да се самонаранят или самоубият. Не предполагах колко насилие и тормоз има в спорта. Наивно вярвах, че ще помагам на подрастващи и спортисти да бъдат по-уверени, по-концентрирани, по-спокойни преди състезание, за да подобрят спортните си постижения...

Знаете ли, всеки един човек, ако е подложен на тази "дисциплина", на която са подложени гимнастичките ни, ще изпълнява каквото и да е перфектно - било то съчетания с топка, копаене на дупки, пренасяне на камъни, строене на сгради и т.н. Ако го прави по 5-6-7-8 часа на ден, в продължение на години, ако е заплашван, унижаван, обиждан, насилван физически. Ако не му се дава вода и храна. Всеки един от нас ще изпълнява каквото и да е на изключително високо ниво, гарантирам ви.

Чрез този "подход" и "дисциплина" се създават нови, млади насилици, които утре ще тренират те децата по този начин. Ще отглеждат собствените си деца по този начин.

Създават се насилници или се погубват животи на млади, талантливи, способни хора. Защото травмите, нанесени от този "подход" и 20 златни медала не могат да ги излекуват. Необходими ще са години терапия, а в много случаи и цял живот няма да е достатъчен.

Живеем в държава, която насърчава насилие. Напоследък говоря много за насилието в спорта. Повечето хора подминават тези теми... Трябва ли да се случи нещо крайно, за да се обърне внимание? С мълчание нищо не се променя, всъщност, нещата отиват все по на зле...

П.С. Допълниние към поста, провокирана от коментар:

Една дама написа коментар и сподели, че е заварила треньорката да бута в стената 5-годишната ѝ дъщеря, след което я е спряла от въпросния спорт. Това е кратката версия на споделеното от въпросната дама. Докато седна да ѝ отговоря, тя изтри коментара си, най-вероятно от страх или срам. Разбирам я и ѝ благодаря! Действала е смело и здравословно в ситуацията за дъщеря си.

Страхът и срамът са в основата на това да премълчаваме. Децата премълчават от страх, в някои случаи са заплашвани от треньорите си, че ако кажат, ще се случи нещо лошо. Известни спортисти, родители, треньори дори, предпочитат да запазят мълчание от страх или срам. Аз също дълги години съм премълчавала някои неща.

Държавата ни се управлява чрез внемянавне на страх и насилие. Преди време разговарях с тийнейджър спортист, който ми сподели, че иска да "оправи" България чрез власт, вменяване на страх, чрез насилие, дори чрез убийства, би убил за България. Баща му и треньорът му като едни "истински български мъже" го възпитават чрез физическо насилие, обиди, унижение и "яка дисциплина". И същевременно се прокрадват и мисли за самоубийство в тийнейджъра...

Положението е страшно в българските домове, училища, спортни зали. Все още имам вяра, че нещата могат да се променят към по-добро, но е крайно необходимо да спрем да мълчим.

Текстът е публикуван във Фейсбук

Прочети цялата публикация