105 години от рождението и 20 години от смъртта на Петър Щърбанов - градител на националната ни оперна сцена

Петър Щърбанов / 1920 – 2005/ беше сред най- изявените имена от второто поколение български оперни режисьори / Михаил Хаджимишев, Николай Николов, Евгени Немиров, Стефан Трифонов, Светлозар Донев, Емил. Бошнаков, Бохос Афеян/. За Националната опера и театрите в страната той работи цели 40 години и реализира 65 постановки на опери и оперети от класиката до съвременността. И всички те носеха печата на високия професионализъм, съчета с неговата огромна култура и ерудиция, както и с умението му да намери сам различната форма, силна по внушение, естетична и неизменно вярна на авторовия замисъл.

Роден е на 21 май 1920 година в Сливен. Потомък е на стар и културен възрожденски род, в който музиката и театъра са голяма на почит. От малък проявява пристрастието си към изкуствата и литературата. Баща му е любител цигулар, а брат му оркестрант в Русенската опера. Завършва Полукласическия лицей на Кралските италиански училища в София, където се изучава задълбочено и история на изкуството. Насочен от Любомир Пипков, завършва оперна режисура в Ленинградската консерватория. Дипломира се успешно, при това с постановка на мащабно, проблемно заглавие - операта на Чайковски „Дама Пика” през 1955 година, като работи с един великолепен изпълнителски състав: Христо Бръмбаров, Димитър Ненков, Рада Конфорти, Илка Попова, дирижирани от маестро Асен Найденов.

След този успех е назначен за редовен режисьор в Операта, където остава до пенсионирането си през 1989. Следващите му постановки – на „Кармен” в Пловдив и на „Отело” в София го утвърждават сред перспективните имена на българската музикална режисура по това време. Щърбанов е чест гост на почти всички големи и малки български сцени: Варна, Русе, Пловдив, Стара Загора,, а също и: Бургас, Сливен, Враца, Плевен, Монтана, Пазарджик, Велико Търново, Кърджали...Работи много и резултатно и за Националната оперета, където поставя главно класически заглавия на Лехар, Щраус, Калман, Офенбах, Целер, Линке и някои мюзикъли. Щърбанов е сред малцината наши режисьори / заедно с Михаил Хаджимишев/, които имат международно признание. Той е първият и единствен засега постановчик от България работил за Миланската Скала и Чикагската опера. Режисирал е спектакли още на големите сцени в: Брюксел, Неапол, Палермо, Рим, Москва, Дъблин, Ганд, Анверс.

Във всяка нова постановка Петър Щърбанов влизаше солидно подготвен, винаги с детайлно проучена партитура, с познания върху стила, епохата, литературния първоизточник, с прецизна работа върху езика и превода / сам той преведе майсторски доста оперни либрета/, и най- главното: с респект към автора и творбата му, без намерението да „модернизира” и „осъвременява” самоцелно. Според него режисьорът трябваше винаги да си задава въпроса „защо?”. Да убеждава, да обосновава. Да каже и нещо свое, но не и в ущърб на оригинала. За него той беше нещо свято.

„Добрият режисьор, твърдеше той трябва да умее добре да работи с артистите, с оперните артисти, които са нещо изключително сложно, защото оперното пеене и сценичната игра влизат в изключително един труден и сложен синтез”. И затова Петър Щърбанов вярваше, че режисьорът първо трябва да намери начин да убеди и повлияе на актьора- певец в правотата на своята идея, да му внуши своята концепция, така че той да повярва в нея и да я осъществи като своя. За тази цел Щърбанов не се налагаше като режисьор- диктатор, а предлагаше и убеждаваше. Затова и винаги успяваше. Помня колко убедителни, пълнокръвни образи създадоха, в две от неговите най- успешни постановки: „Сватбата а Фигаро” от Моцарт/ 1971/ и „Пепеляшка” на Росини / 1968 - преведена блестящо от него!/ артистите – едно истинско съзвездие: Рени Пенкова, Павел Куршумов, Надя Шаркова, Юлия Кираджиева, Мария Димчевска, Александрина Милчева, Павел Герджиков.... Това бяха истински празници за театъра и публиката. /Като студент се влюбих в тази опера и в постановката, гледах я „само“ 13 пъти! /

Сред големите му успехи бих посочил още : „Приказка за цар Салтан” от Римски Корсаков, „Сицилиански вечерни” на Верди, „Замъкът на Херцога Синята брада” от Бела Барток / премиера за България/. „Дама Пика” от Чайковски, „Русалка” от Даргомижски и особено „Адриана Лекуврьор” от Чилеа/ 1987/, както и „Хофманови разкази” на Офенбах, също за първи път у нас! / 1978/. Това бяха силни, ансамблови спектакли, достойни за всеки голям европейски театър. Тук се изкушавам да цитирам много точната оценка на известния от близкото минало критик Стефан Тинтеров за „Хофманови разкази”: „Спектакълът протича в спонтанен и уравновесен темпоритъм, с изваяна релефност и убедителност на многобройните сцени и епизоди. Вярната сценична характеристика на героите, непринудеността на тяхното жестово, пластично и мимично поведение, точната композиция на масовите сцени / хорови и балети /, светлинните ефекти са почти повсеместно достойнство на това представление...”

Петър Щърбанов беше и отличен педагог, преподаваше актьорско майсторство и оперна режисура в Консерваторията и НБУ, изявяваше се успешно като критик и теоретик на музикалния театър, знаеше няколко чужди езици, превеждаше оперни либрета, работеше активно за Съюза на музикалните дейци в България / беше и негов заместник председател/. Накратко казано: бе един от градителите на българска оперна култура след войната. Благородна, етична личност, обичан и уважаван от всички, той остави светла диря в историята на първата ни музикална сцена.

Прочети цялата публикация