Инвазията на САЩ във Венецуела и многополюсният свят, в който живеем

В качеството на увод към темата бих искал да посоча някои отправни тези и методологически подходи, използвани в предишни мои статии, към които съм се придържал и в този текст.

В статията „Президентът Тръмп и системата на международните отношения„ (Факти.бг; 22.01.2025), два дни след встъпването в длъжност за втори път на президента на САЩ Доналд Тръмп се посочва: „Ако президентът Тръмп и неговият екип възприемат категоричната изборна победа като карт бланш за силови действия, импровизации и експериментиране, тогава, независимо от сегашния съкрушителен удар върху неолиберализма и глобализма (който аз лично горещо приветствах), евентуални самодоволни и арогантни действия на новата администрация биха могли да вдъхнат ново дихание на споменатите провалили се в основата си философски течения и политически практики.“ Основният външнополитически принцип на президента Тръмп „America First!“ не би трябвало да противоречи на принципа на суверенното равенство, а да се полагат усилия за възможното тяхно конструктивно съчетаване. В противен случай лозунгът „America First!“ рискува да стане чиста проба силов имперски лозунг, а външната политика на САЩ да се окачестви като „агресивен унилатерализъм“. Би било наистина жалко ако категоричната изборна победа над неолиберализма и глобализма в САЩ отшуми безславно в аналите на историята. Оказва се, обаче, както показват редица външнополитически действия на администрацията на президента Тръмп, включително най-новата агресивна акция срещу суверенитета на Венесуела на 3 януари 2026г., че резултатът би могъл да бъде по-лош – мрачен опит за възкръсване на неприкрит империализъм. А той е точно обратното на това, което очакваха много хора в САЩ и по света.

В статията „Реквием за международното право като значим фактор в международните отношения“ (Факти.бг; 23.06.2025) като най-фрапиращи примери за брутално нарушаване на международното право се посочват войните в Украйна и Близкия изток, започнали като агресии на Русия срещу Украйна и на Израел срещу Иран. Става дума действително за агресии независимо от изтъкваните от Русия и Израел съображения, някои от които основателни, но не и като аргументи за въоръжена агресия срещу суверенни държави. Ясно е, че за прекратяването на тези войни са необходими съществени компромиси с основни принципи на международното право. Но има случаи, при които мирът може да изисква такива жертви. Както казва Махатма Ганди, „Няма път към мира. Мирът е пътят.“ Статията завършва с подчертаването на необходимостта от възраждане на международното право: „Ако няма такова възраждане, международните отношения като сътрудничество и взаимодействие биха могли да се върнат 380 години назад (Вестфалските мирни договорености, 1648г.), плюс крайно неприятното допълнение на надничаща иззад ъгъла глобална високотехнологична война.“

В статиите „Суверенното равенство като алтернатива на сега доминиращите силови геополитически подходи“ (Списание „Международни отношения“, бр. 4, 2025) и „Геополитика, суверенно равенство и световният мир“ (Факти.бг; 03.04.2024) , геополитическите амбиции на глобалните сили и техните противоречия, склонността им към незачитане на интересите на другите суверенни държави или към налагане на неравноправни отношения с тях, засиленият стремеж да създават свои зони на влияние, са основни фактори, задържащи конструктивното развитие на международните отношения и пряко заплашващи световния мир. Стремежът към създаване на зони на влияние вече е фиксиран във външнополитически документи като Новата концепция за външната политика на Руската федерация (2023) с пропагандно-политически термини, нямащи място в международното публично право, като „руски свят“ и „държава-цивилизация“, както и особено отчетливо в новата Стратегия за национална сигурност на САЩ. Всъщност тезата за различно формулирани „мега-региони“ с глобална сила в центъра на всеки от тях не само претендира да замени проформа глобализма, запазвайки йерархичността в международните отношения. Големият проблем е, че тази теза още по-коварно се опитва да замести универсалния принцип на суверенното равенство.

Никой не е по-голям от суверенното решение, а когато възникнат противоречия между суверенните решения на отделни държави, определящ фактор трябва да бъде международното право. Ако глобалните сили или някои от тях продължат с безогледните си силови изпълнения, възниква необходимост от намирането на форми за обединяване на усилията на неглобалните държави за последователно отстояване и прилагане на принципите на суверенитета и суверенното равенство, за възраждане и по-нататъшно укрепване на международното право.

Позволих си риска да отегча читателите с горните текстове, за да се види ясно, че през последните години, когато вече много се говори за движението на света към многополюсност, тази тенденция, доколкото я има, не само не е довела до повече сигурност и стабилност в международните отношения, а точно обратното. Този извод се потвърждава и от сегашната американска авантюра във Венецуела. Не би трябвало, следователно, да повтаряме до втръсване, че светът вече е (почти) многополюсен, а да се съсредоточим върху изясняването за каква многополюсност става въпрос. Бих възприел положително многополюсността, само ако тя се формира върху глобално действащо международно право с принципа на суверенното равенство в неговата основа. Другото е поставянето на развитието на международните отношения върху подвижни пясъци чрез налагане на правото на силния и нарастваща опасност от глобална война. Историята е показала, че дори когато глобалните сили се договарят помежду им, техният „концерт“ първо е в ущърб на другите държави и второ - трае все по-малко. Светът е твърде сложен и уязвим, за да оставяме контрола за неговото развитие само в ръцете на глобалните сили.

Освен агресиите в Украйна и Близкия изток най-новото събитие, задължаващо ни да разберем и разкрием дефектите на създаващия се многополюсен свят, е незаконната военна операция на САЩ във Венецуела на 3 януари т. г. и ареста (отвличането) на президента на тази страна Николас Мадуро и съпругата му. Тук няма да описвам хронологията и подробности на въпросната операция, за които медиите широко информираха, а ще направя опит да анализирам техните международни импликации.

Бих искал да започна с наскоро публикуваната Стратегия за национална сигурност на САЩ и по-конкретно с изложените в нея принципи и място на Западното полукълбо. Ето някои от най-важните от тях, според моето виждане:

Фокусирана дефиниция на националните интереси…

„Мир чрез сила“, разбиран като способности за сдържане и отбрана…

Нагласа към ненамеса. (Тук обаче се прави една резерва-изключение, която практически обезсмисля този принцип: „За страна, чиито интереси са толкова многобройни и различни като нашите, твърдата привързаност към ненамесата не е възможна.“ Така се въвежда неопределеният от правна гледна точка и податлив на злоупотреби термин „оправдана интервенция“)…

Гъвкав реализъм… „Ние искаме добри отношения и мирни търговски връзки със страните в света, без да им налагаме демократични или други обществени промени, широко различаващи се от тяхната история и традиции…“ Този принцип е една много положителна промяна в американската външна политика…

Примат на националните държави… Основната политическа единица в света остава националната държава. Съвсем естествено и справедливо е националните държави да поставят на първо място своите интереси и да пазят своя суверенитет…(Няма какво да се добави или коригира.)…

Суверенитет и уважение…

Баланс на силите… „САЩ не могат да позволят на която и да е друга държава да стане толкова доминираща, че да може да заплашва нашите интереси….Така както САЩ отхвърлят нездравата концепция за глобално доминиране, сама по себе си, ние трябва да предотвратяваме глобална, а в някои случаи даже регионална, доминация на другите…

Горните принципи не са изцяло правно издържани, правейки особено впечатление отсъствието на основния принцип на международното право – принципът на суверенното равенство. Отбелязвайки тази много важна особеност, може да се каже, че изложените в Стратегията принципи в общи линии биха могли да се оценят като приемливи. Проблемът се заключава в тяхното противоречиво и избирателно прилагане по посочените в стратегията приоритетни направления: Западното полукълбо, Азия, Европа, Близкия изток и Африка.

Считам, че ако се избегнат сериозни граждански вълнения във Венецуела и ако САЩ установят траен контрол върху венецуелския петрол, техните действия в латиноамериканската страна вероятно ще им донесат известна кратко до средносрочна икономическа изгода и евентуални стратегически предимства в света на енергетиката, причинявайки попътно вреди на своите съперници Китай и Русия. От гледна точка на стратегическите им планове за Западното полукълбо и света като цяло, обаче, не очаквам да постигнат целта си. САЩ по-скоро ще загубят влияние и позиции в страните от Глобалния юг, което в дългосрочен план ще се отрази негативно върху съперничеството им с Китай.

Европейските медии, българските включително, реагираха бурно на частта от Стратегията, отнасяща се до Европа. За мен, обаче, най-неадекватният език и многото неравнопоставености, напомнящи за концепцията за „ограничения суверенитет“, се отнасят към частта в Стратегията, посветена на Западното полукълбо. Текстът издава отношение като на строг ръководител към подчинени, което пък напомня за политиката на „голямата тояга“. Изхождайки от своите съображения за сигурност, САЩ, например, оставят за себе си правото да решават с кои държави извън Западното полукълбо латиноамериканските страни могат да развиват активни икономически отношения и с кои не.

Не мисля, че политиката на президента Тръмп като продължение на „Доктрината Монро“ (от 1823г.) е удачно решение. Доктрината Монро изигра положителна роля за утвърждаване на независимостта на току-що освободилите се от колониален гнет страни от Латинска Америка пред реалната заплаха от рецидив от страна на европейските колониални сили, но това става преди 200 години! Всичко тече, всичко се променя. Лозунгът на Доктрината Монро „Америка за американците“ не след дълго става известен на континента като „Америка за северно-американците“, а нейното предишно „продължение“ беше направено от президента Теодор Рузвелт, провеждащ спрямо латиноамериканския регион политиката на „голямата тояга“…

Може да се каже, че с частта за Латинска Америка от Стратегията втората администрация на президента Тръмп почти със сигурност ще елиминира голяма част от ефекта на сериозните усилия през последните десетилетия на американската дипломация да заличи във възможната степен спомена за неограничената хегемония на САЩ в региона, за техните безпардонни намеси от всякакъв вид във вътрешните работи на латиноамериканските страни от 60-те, 70-те и първата половина на 80-те години на миналия век, а и преди това, разбира се. Може би най-експресивната метафора за онова време са думите на авторитарния президент на Мексико Порфирио Диас: „Бедно Мексико, толкова далече от Бога и така близко до Съединените американски щати!“ Изказванията на президента Тръмп, че ще управлява Венецуела, че се ангажира тясно с петрола на Венесуела, отправените от него заплахи към Колумбия, Мексико и въобще към който се противи в Западното полукълбо наистина нямат прецедент в най-новата история.

Страните от Латинска Америка вече не стават за „заден двор“. За да се осъзнае разликата между онова време и днешния ден може да се посочи, че Бразилия вече е сред десетте най-големи икономики в света по паритет на покупателна способност (7-ма), а Мексико много скоро ще влезе в тази класация. През първия президентски мандат на Луис Игнасио (Лула) да Силва 40 милиона бразилци излязоха от състоянието на бедност (само за 4 години!). Чили, Аржентина, Уругвай, Колумбия, Перу и други латиноамерикански страни също имат своето значимо икономическо и социално развитие през последните 2-3 десетилетия. Винаги съм се възмущавал, когато някои български политици и анализатори заплашваха с брадясали клишета от рода, че ще изостанем като латиноамериканските страни. Какво незнание, каква арогантност!

Ако в новата Доктрина за национална сигурност на САЩ вече ясно се виждаше концептуалното неуважение на сегашната американска администрация към международното право (всъщност тотално се игнорира), то нейните конкретни външнополитически действия се оказаха в редица случаи много по-опасни и деструктивни за съществуващия международен правов ред. В тези действия, обаче, се заключава сериозната вероятност от провал на Стратегията в основните ѝ направления.

Латиноамериканците са горещи патриоти, за които суверенитетът и суверенното равенство са основополагаща ценност. Вероятно дългогодишната история на съпротива на външна доминация и натиск ги е направила такива. Те няма да приемат геополитическо и икономическото ограждане от останалия свят. И ако в първите дни след американската инвазия във Венецуела реакцията на латиноамериканските страни не беше еднозначна – от отхвърляне (Колумбия, Мексико, Чили, Бразилия, Уругвай) до подкрепа (Аржентина, Еквадор, Парагвай) и нисък профил на останалите държави от региона – то много скоро ще последва мобилизация на латиноамериканската гражданска общественост в защита на суверенитета, суверенното равенство, международното право и латиноамериканската солидарност. Тази мобилизация не може и няма да бъде игнорирана от управляващите политически елити в страните от региона, поради което очаквам засилване на негативните оценки за агресивните действия на американската администрация и разширяване на броя на латиноамериканските страни официално отхвърлящи агресията на САЩ във Венецуела. Твърдя убедено това, защото смятам, че имам сравнително добри познания по страните от Латинска Америка, в три от които съм бил на дипломатически мандати (общо 12 години), последният от които като посланик на Република България в Аржентина.

Реакцията на страните от Европейския съюз на инвазията във Венецуела дава част от отговора за западащата геополитическа значимост на съюза. Лидерите на големите западноевропейски страни акцентираха върху това, че „никой няма да плаче за Мадуро“, а след това или спираха, или смънкваха нещо за международното право. Подобна позиция изказаха и бюрократите на Европейската комисия. Единственият, който изми срама от горния тип реакция беше министър-председателят на Словакия Роберт Фицо, осмелил се да нарече нещата със собствените им имена, като сравнително обективна позиция изразиха външният министър на Франция и белгийският премиер. (Президентът Макрон обаче се сниши и свободолюбива Франция не му прости, засипвайки го с остри критики, докато той не беше принуден изрично да каже, че „Франция не приема и не одобрява“ използваните методи от САЩ за залавянето на Мадуро).

Какъв е проблемът? Разбира се, че много малко хора „ще плачат“ за диктатора Мадуро, но всички ние трябва не да плачем, а активно да се съпротивляваме, когато се нарушава суверенитетът на една държава. Защото този подход на нарушителите на международното право, освен всичко друго, е заразен и с допингов ефект. Европейците бързо бяха наказани за своята бъзливост – Тръмп отново съвсем настоятелно поиска Гренландия, изтъквайки като аргумент националната сигурност. По този въпрос Европейският съюз и част от неговите страни-членки реагираха сравнително по-твърдо, но не толкова. Защо те поне публично не казват очевидното? – проблемът не е в сигурността, защото Дания и автономните власти в Гренландия са предоставили острова за военно-стратегическо ползване от САЩ отдавна и вероятно са готови да задоволят почти всички американски искания по въпросите на сигурността. Проблемът е най-вече геоикономически – САЩ искат формално-юридически да присъединят острова заради неговите природни богатства, но преди всичко заради неговата огромна геополитическа тежест при усвояването на транспортно-икономическия потенциал на Арктика. Ако Гренландия е американска, САЩ няма да делят с никого ползите от нея. Но Европейският съюз има същите интереси, а Дания и автономна Гренландия имат и съответните права. Ако САЩ се наложат за Гренландия, ударът върху геополитическата тежест и международния авторитет на Евросъюза ще бъде ужасяващ и с необратими последствия.

Не може да се твърди категорично, че инвазията на САЩ във Венецуела е някакъв особено важен етап в похода на глобалните държави към основан на силата нов световен порядък, но ще има, според мен, последствия с глобални измерения. По-долу излагам своето мнение по някои от тях.

Американската операция във Венецуела несъмнено затвърждава тенденцията на нарастваща агресивност на глобалните сили на международната арена в ущърб на суверенитета, суверенното равенство и другите основни принципи на международното право. От друга страна, поради естеството на своето развитие Китай няма интерес от ново парцелиране на света на твърди зони на влияние или мега-региони и в това отношение има широка подкрепа сред страните от Глобалния юг. На мястото на китайското държавно ръководство не бих използвал агресията срещу Венецуела като основание за завладяване със сила на Тайван, за да се разгранича от агресивността на другите глобални сили, да запазя и засиля посоченото по-горе стратегическо предимство.

Както е известно, много анализатори считат, че съперничеството между САЩ и Китай ще съставлява основния вектор, около който ще се развиват международните отношения в 21-ви век. Това би могло да се приеме, но като друг основен вектор бих посочил решаването на противоречията между глобалните сили и борещите се за мир, суверенитет и равноправие неглобални държави, които в определен момент биха могли да обединят своите усилия и формират по този начин може би най-влиятелната глобална сила. В тази мисловна конструкция особено място заема Европа, Европейският съюз и неговите страни-членки.

Многократно съм писал, че страните от Глобалния юг при сега развиващите се тенденции в международните отношения са естествени съюзници на европейските страни и, че Евросъюзът има шанс да се развие като глобален играч, ако активно работи за приоритетно развитие на стратегическите си отношения именно с тях. Не виждам обаче такъв акцент както в политиката на съюза, така и на неговите страни-членки. Да водиш 25 години преговори за свободна търговия със страните от Меркосур, да стигнеш накрая до резултат и да почнеш да отлагаш подписването месец след месец не говори за наличието на такъв приоритет. Председателката на Европейската комисия беше изразила оптимизъм за успешно привършване на подобни търговски преговори с Индия до края на миналата година, но те явно срещат сериозни трудности. Разбира се, когато говоря за приоритет на отношенията на ЕС със страните от Глобалния юг, имам предвид мащабни усилия и целенасоченост във всички области на отношенията, в международните организации, гражданските сдружения и т. н. европоцентризма, патернализма и други изживели времето си претенции.

Бих искал накрая да взема отношение по отсъствието на официално изразена позиция на правителството на Република България по случая с Венецуела. Споделям напълно критиката на наши анализатори към правителството по този въпрос. Като дипломат с над 40 години стаж в Министерство на външните работи аз, естествено, разбирам необходимостта от прагматизъм във външната политика, налагащ понякога да се замълчи, но случаят очевидно не е такъв. Бих превел думите на белгийския премиер Максим Прево, заявил следното: „Колкото до начина, по който беше извършена операцията, се пораждат въпроси, особено за страни като нашата, които не са нито военна, нито икономическа сила, най-добрата защита на сигурността е международното право“.

Ще дам следния хипотетичен пример – бивши американски официални лица твърдят, че по време на първия мандат на президента Тръмп руската страна е предлагала на американската размяна на Венецуела срещу развързване на ръцете на Русия за Украйна. Вярно ли е това или е американски пропаганден ход, не мога да кажа. Но хипотетично - какво би станало ако подобно предложение бъде направено за размяна на България срещу, да речем, Никарагуа? (Ще бъде възразено, че нашата страна е член на НАТО. Но преди дни, министър-председателката на Дания г-жа Мете Фредериксен заяви, че ако САЩ завладеят Гренландия това би било краят на НАТО. Ако пък САЩ вземат Гренландия и осъществяват по-нататък техния приоритет за Западното полукълбо, съществена част от военно-стратегическата заинтересованост на САЩ от членството им в НАТО би изчезнала.) Горното наистина е хипотетична конструкция, която обаче не би следвало да се изключва напълно.

С две думи: когато България взема отношение по международноправни въпроси като суверенитет и суверенно равенство между държавите, прагматизмът в нейната външна политика трябва да отстъпи пред принципните позиции. Нещо повече, нашата страна, с премислена и целенасочена външна политика, може да напредва в челната редица на страните, утвърждаващи принципите на суверенитета и суверенното равенство в международните отношения. Призовавам я да го направи.

Прочети цялата публикация