"Ген. Христо Луков е ръководил крайно националистическа организация с вождистки култ"

Фигурата на Генерал Христо Луков в последно време живее някаква нова история, и е използвана за модел и водач на една група политически лица в нашето общество, които смятат, че национализмът е единствената панацея за българското общество. Това заяви в ефира на Радио Стара Загора професорът по нова история на България от Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. По повод ежегодната полемика през февруари, предизвикана от т. нар. Луковмарш, историкът уточни, че в обществото се често се разпространяват неверни твърдения за генерала и без да е особено значима личност в исторически план, днес той се превръща в политическо знаме на определени среди.

„За него се тиражират легенди като например тази за спасяването на Кюстендил от сръбска окупация по време на Първата световна война, което не се потвърждава от нито един документ. Затова пък има документи за корупционна дейност на Луков като министър на войната 1935-1938 г.“, казва историкът.

По повод твърденията, че ген. Христо Луков е антисемит професор Палангурски заяви, че разпространяваните в публичното пространство информации за контактите му с еврейската общност, не опровергават тази теза, защото те са просто част от официалната кореспонденция на един български министър през средата на 30-те години на миналия век.

"Факт е, че водената от него организация „Съюз на българските национални легиони“ посреща Закона за защита на нацията и ограниченията за евреите с радост. Това мисля, че обяснява какво като политическо лице и като политическа организация се крие зад Луков и неговите хора. Това е авторитарна организация, която смята, че централизирането на властта ще създаде една силна национална доктрина и като обединена нация ще успеем да решим националния въпрос в името на Санстефанска България. Типично централизирано национално движение. Не е фашистко, не е националсоциалистическо, но е много близко като идеи и начин на подход към обществото. „Националните легиони“ имат една смесена организация, като най-важното в нея е вождисткият култ. Крайният национализъм съществува, каквото и да говорим, колкото и да се опитват да оправдават техните действия. В крайна сметка не случайно Дворецът дори, който олицетворя властта, гледа на тях като на една дясна алтернатива на едно авторитарно управление, каквото е безпартийната власт в страната по това време" обясни историкът.

Професор Палангурски подчерта, че когато говорим за Христо Луков трябва да разграничаваме образа на храбрия генерал от войните в началото на века и политика от 30-те години.

„Той е един от хората, които смятат, че България трябва да постигне на всяка цена реванш за загубите от Балканските и Първата световна война и да се реализира националната идея на Санстефанския мирен договор с една централизирана власт. Но няма как да пренебрегнем факта, че по време на Втората световна война той е най-близо до германските идеи в България. Или бих казал – той е дясната опозиция на прогерманското правителство или с други думи резервния кон на германската политика в България при евентуална смяна на властта. Месеци преди убийството му, немските дипломатически документи показват, че германците разчитат при евентуална криза той или Александър Цанков да поемат управлението на страната. В тази връзка  се възприема за един от доверените хора на немското правителство. Това донякъде е и мотивът за неговото убийство от страна на левицата, тъй като се предполага, че ако той влезе в изпълнителната власт, ще поеме или вътрешното или външното министерство. Това би означавало, че българската армия може да бъде използвана при операцията на Източния фронт", обясни професорът от Великотърновския университет.

Милко Палангурски припомни, Христо Луков е един от българските генерали със заслуги в българските войни за национално освобождение. "Той е човек, който е оставил своя белег в българската военна история, а по-късно и в политическата история, тъй като е военен министър в средата на 30-те години на 20 век. И, ако трябва да запомним нещо от неговото управление, то това е, че той върна армията в българските казарми. Факт, който му признават и най-видните му неприятели и приятели, и левицата, и десницата. След 19 май 1934 година българската армия излезе на политическата сцена и пое управлението на страната. Но от друга страна, връщането на армията в казармите, не означаваше връщане на демократичните отношения в обществото".

Прочети цялата публикация