Сбърканите дисиденти на Изтока

На 14 ноември 1982 г. Лех Валенса, един от най-известните дисиденти и опозиционни лидери на Полша, е освободен от затвора след амнистия, която засяга всички дейци на създадения антиправителствен профсъюз „Солидарност“. Мустакатият образ на на полския дисидент се превръща в една от иконите на прехода на Източна Европа, а Полша и „Солидарност“ стават един от маяците на промените. Днес, 31 години след падането на Източния блок, все повече се налага митологията на политическите реформи и отмирането на социалистическата система, а нейните мъченици и пророци са дисидентите.

Странно е колко малко знаем за тях извън излъскания образ на борци за свобода, който вече се налага дори и в учебниците.

Валенса е известен със скромния си произход и дейността си на синдикален деец. От 1970 г. се включва в работническите стачки в пристанището в Гданск. През 1980 г. основава независимия профсъюз „Солидарност“, а после е арестуван. Излизането му от ареста го изстрелва в центъра на политиката. Основната идея, която води Валенса е крайния католически антикомунизъм. В този момент вече е забелязан и от световната общественост, а през 1983 г. получава Нобелова награда за мир. Той е в основата и на победата на опозицията на първите свободни избори. На 9 декември 1990 г. печели президентския вот и става първият свободно избран президент на Полша от цели 63 години. В неговото управление се осъществяват приватизацията, неолибералните реформи и се очертава влизането в НАТО, както и пътя към ЕС.

България също има такъв образ. Президентът Желю Желев. В днешните учебници за гимназиите той е представен като дисидент. Също като Валенса е със скромен произход. Учи философия и се сблъсква със системата когато се опитва да защити за първи път своята дисертация. В нея критикува марксизма, заради което е изгонен от столицата. През 1983 г. е иззета книгата му „Фашизмът“. След промените Желев става първи лидер на СДС и първият свободно избран президент на страната. В периода на управлението си той пледира за влизане в НАТО и ЕС.

Дотук чухме написаното в учебниците. Само че събитията имат и друга страна. По време на престоя си в с. Грозден Желев създава книга, която копира идеите на известния философ Хана Аренд. Тогава нейните трудове са недостъпни в България. По спомени на учените от това време книгите ѝ се намират само в библиотеката на политбюро. Как дисидентът стига до тях, е трудно да обясня. Странно е, че след сблъсъка с партията пред 1965 г. кариерата на Желев в социалистическа България не спира, а напротив. През 1974 г.  защитава докторска дисертация, на следващата година започва работа в Института по културата, като от 1977 до 1982 г. дори ръководи секцията „Култура и личност“, а през 1988 г. защитава и голяма докторска дисертация. Книгата му „Фашизмът“ е приета за печат и достига тираж 10 хиляди броя в тази социалистическа България, която той оприличава на фашистка диктатура. 

Нека се върнем и към Валенса. През 2016 г. се появиха документи на полската система на държавна сигурност, които доказаха, че за периода 1970-1976 г., докато е опозиционен лидер, той е сътрудничил на тайната полиция. Специално изследване потвърди автентичността им. 

Може ли такива хора да бъдат „дисиденти“, несъгласни с властта? Мисля, че отговорът идва сам. Истината е, че те са удобните дисиденти, защото са антикомунисти и лесно могат да бъдат насочвани поради спорното си минало.

Истинските несъгласни са други – например анархистът Георги Константинов, който през 1953 г. взривява паметника на Сталин в София. След това лежи в лагери и затвори почти десет години, а накрая е принуден да избяга във Франция, за да се спаси от нов процес. След 1989 г. той е изгонен от СДС, защото има собствено мнение и не се поддава на наставления, идващи от новите неолиберални ментори, които са заменили предишните от Москва. 

Друго голямо име от несъгласните е д-р Петър Дертлиев. Той е социалдемократ още по царско време и е преследван тогава. След 9 септември участва във Великото народно събрание, но заради политическата си позиция е изпратен в лагер. Дертлиев е един от основателите на СДС, но после е изгонен от партията, защото търси самостоятелно и социално развитие на България. 

Оказва се, че в учебниците си нямаме място за идеалисти. Създаваме новата митология на псевдо-свободата, пълна с антикомунисти, родени в семейства на активни борци, и пишем новата си история. История, която претендира, че е истинска, но всъщност е само поредната пропаганда. 

Прочети цялата публикация