Под покрова на геополитиката „Made in USA“ Част-3

По време на Първата световна война тази стратегия била реализирана чрез поддръжката на Антантата на противниците на болшевиките на периферията на Евразия (като отговор на сключването на мир между Съветска Русия и Германия). В периода на Втората световна война тя е била обърната срещу Средна Европа и, в частност, посредством морски операции, против държавите на Оста и Япония. Но особено ясно тя е видна в епохата на „студената война“, когато противопоставянето между САЩ и Съветския съюз достига тези глобални, планетарни пропорции, с които на теоретично ниво геополитиците оперирали, започвайки от края на ХIХ в., и са били планирани по отношение на територията, когато СССР още не е съществувал, заета по-късно от тази държава.

Основните линии на стратегията на НАТО и другите военни блокове, насочени към сдържане на СССР (концепцията на „сдържане“ е тъждествена на стратегическата и геополитическата концепция на „анакондата“) – AZEAN, ANZUS, CENTO – се явяват пряко развитие на основните тезиси на адмирал Ал. Мехън, който, на това основание, напълно може да бъде наречен интелектуалния „баща на съвременния атлантизъм“.

Идеите на „късния“ Х. Макиндер, както и на Н. Спикмен, оказват огромно влияние на двама значителни политически деятели на САЩ: държавния секретар Джон Фостър Дълес (1888–1959 г.), по-големия брат на директора на ЦРУ в периода 1953–1961 г. Алън Дълес (1893–1969 г.), и на дипломата, политолог и историк Джордж Кенон (1904–2005 г.), автора на „стратегията за сдържане“, която става основна програма на „студената война“.

Д. Дълес и Дж. Кенън са главните теоретици за разгръщането на стратегически натиск върху СССР, с опора от Европа. Показателно е, че програмният материал на Дж. Кенън, където за първи път е упомената идеята за „сдържане“ по отношение на СССР, е бил публикуван в сп. „Foreign Affairs“, издавано от CFR.

На геополитически модел, изключително близък до Н. Спикмен, се основава още един влиятелен политически деец на САЩ Джеймс Бернхем (1905–1987 г.). Той е един от създателите на ЦРУ и автор на програмната разработка, поръчана от Офиса на стратегическите служби на САЩ (OSS – предшественик на ЦРУ) за американската делегация на Ялтенската конференция.

После тази програма е била публикувана и е излязла през 1947 г. във вид на книга с красноречивото заглавие „Битка за мир“. В нея Дж. Бернхем, в духа на класическата геополитика, утвърждава, че „геополитическа аксиома се явява това, че ако някоя една сила успее да организира Heartland и неговите външни бариери, то тази сила ще контролира света. Следвайки тезата на Х. Макиндер, Д. Бернхем доказва, че СССР се появява като първата версия на великата сила Heartland с огромно политическо организирано население и именно затова представлява главната опасност за САЩ, Запада и целия останал свят. Дж. Бернхем предупреждава: „Географически, стратегически Евразия обкръжава Америка, готви си да се стовари върху нея“. Изключително показателни са твърденията на Дж. Бернхем за САЩ като „империя“: „С каквито и думи да се изразяваме, необходимо е да познаваме реалността. Реалността е такава, че единствената алтернатива на световната комунистическа Империя се явява американската Империя, която, макар и неточно световна по граници, но оказва решаващо влияние на целия свят“.

Идеите на Дж. Бернхем оказват влияние на американския президент Хари Труман (1945–1953 г.), а Роланд Рейгън в 1983 г. му връчва президентския медал за свобода, заявявайки в своята реч, че Джеймс Бернхем „е повлиял дълбоко на разбирането на Америка за самата себе си и за обкръжаващия свят“.

Всъщност още Томас Джеферсън, както и авторите в списание „Федералист“ и другите идеологически основатели на Съединените щати се вдъхновявали от древния имперски модел: те вярвали, че строят на другата страна на Атлантика нова Империя с открити, разширяващи се граници, където властта ще се създава по мрежов принцип. Тази имперска идея оцелява и узрява исторически чрез американската конституция и днес се проявява в планетарен мащаб, в отделни големи региони, като напълно реализирана форма.

Важно е да бъде обърнато внимание върху понятието „разширяващи се граници“. Сам Томас Джеферсън говорел за „разширяващата се империя“ („extensive empire“). Вярата в универсалността на своята система от ценности лежи в цялата политическа история на САЩ.

От гледна точка на геополитиката на „цивилизацията на Морето“ са важни и работите на Стивън Б. Джонсън от Йелския университет. Той предлага „обща теория на полето“ за политическата география – като методологическа и концептуална основа за осъществяване на геополитически анализ. Ст. Джонсън дефинира пет инстанции, които определят структурата на политическата география:

– политическа идея;

– решение;

– движение;

– поле;

– политически ареал (Political Area).

„Полето“ е ключово понятие в „общата теория на полето“. То се определя като „изменение на пространството под въздействието на външни линии в даден момент на времето“. Това е най-сложната променлива, тъй като тя отразява в себе си средата на външното въздействие на политическото обкръжение (други държави) на даденото общество, държава, страна.

Теорията на полето с успех беше взета на въоръжение при разпада на Съветския съюз. Докато „политическата идея“ и волевите „решения“ на комунистическата власт бяха достатъчно активни и способни да контролират ситуацията, постоянното въздействие на „полето“ – идеологическата война, пропагандата, военните конфликти на периферията на „социалистическия лагер“ и т. н. – не дават голям ефект. Но цялото значение на полето се проявява след като политическите инстанции отслабват: именно тогава успешните манипулации с „полето“ на политическата география осигуряват на САЩ, държавите от НАТО и целия „капиталистически лагер“, победа над глобалния конкурент в лицето на СССР.

В 1943 г. в своята последна статия „Кръглата планета и завоюването на света“, публикувана в списанието на CFR „Foreign Affairs“. Х. Макиндер пише: „За нашите настоящи цели достатъчно вярно се явява твърдението, че територията на СССР е еквивалентно на територията на Heartland“. А съвременният американски геополитик Колин Грей в 1977 г., в разгара на „студената война“, забелязва, че „студената война“ – това е противопоставяне на „островната империя“ на Съединените щати и сухопътната империя (Heartland) (…) за контрол/забрана за контрол над евразийско-африканската брегова зона (Rim land)“.

На основание на подобни представи се е получил моделът „Pax Americana“ по аналогия с такива геополитически модели като Pax Romana в древен Рим. Тук трябва да бъде обърнато внимание на особеност на значението на думата „мир“ (латинското „pax“, английското „peace“ и т. н.). Словото „мир“ („pax“) в политическия контекст има друго значение, отколкото в обикновената словесна практика. Когато говорим за „мир“, ние подразбираме просто фактическо „отсъствие на война“. В областта на международната политика то означава нещо друго – това, което може да бъде означено като „зона на политическия контрол на някаква държава, достатъчно за това, за да бъде предотвратен стремежът към метеж, вътрешно стълкновение или сепаратистки процеси“. Затова думата „мир“ в политическия смисъл трябва да се съпровожда с определение, отговарящо на въпроса „какъв“, „чий?“. „Римският мир“, Pax Romana означава зона на контрол на римската власт над основните територии, провинции, протекторати и колонии. Това, което влиза в тази зона, има право да разчита на поддръжката на римската армия в случай на нападения на външни противници или възникване на вътрешни метежи. В замяна на това жителите на такива зони се задължават да съхраняват лоялност към метрополията, да плащат данъци, да осигуряват новобранци за армията, да охраняват търговските пътища и граници, да изповядват култ към императора. Затова думата „pax“ тук се подразбира като „отсъствие на война“ само косвено, всъщност се явява синоним на „империя“. Винаги трябва да има сила, която е способна да гарантира „мира“; в тази роля може да бъде само империята.

В този смисъл е и понятието „персийски мир“ (Pax Persica), също и за „монголски мир“ на Чингизхан (Pax Mongolica), и за „руския мир“ (Pax Rossica). Съществуват и понятия като „Pax Arabica“ и „Pax Islamica“, които всъщност означават религиозни империи. Напълно очевидно е, че във всички случаи понятието „мир“ съвършено не изключва „войната“, тъй като само в редки случаи империята се образува по друг начин, а не чрез завоюване и установяване на господство над различни народи. И се поддържа този мир не сам по себе си, а чрез жестока принудителна сила. Това се вижда в историята на всички империи.

Pax Americana не е изключение, като това понятие трябва да бъде тълкувано геополитически. Всъщност Pax Americana описва зоната на „Големия Ареал“, в който постепенно, начиная от края на 1930-те години, започват да бъдат включвани все по-голямо количество територии, оказващи се под политическия контрол на САЩ и техните сателити. Структурата на Pax Americana теоретически е разработвана именно в американските и, по-нашироко, атлантическите, англосаксонски центрове на базата на геополитическите теории, доктрини и методологии, почиващи на интелектуалните клубове, най-вече CFR.

По този начин световното доминиране на САЩ в един дълъг период след края на „студената война“, преди налагането на „многополюсния свят“ не е възникнало само по себе си, а е било подготвено с упоритата работа на няколко поколения геополитици.

Съвременните представители на англосаксонската (атлантическа) геополитическа школа по един или друг начин имат отношение със Counsil of Foreign Policy, а някои от тях (Хенри Кисинджър и неотдавна починалият Збигнев Бжежински) се явяват в продължение на цели десетилетия негови ръководители.

Въпреки че от края на 40-те години до началото на 70-те години на ХХ в. терминът „геополитика“ много рядко се използва в официалния език на американската политическа наука, като дискурсът в тази сфера е натоварен идеологически посредством противопоставянето между САЩ и Запада като цяло и социалистическия лагер начело със СССР, то дейността на CFR в този период не само е била свита, но влиянието и престижът на този клуб непрекъснато нарастват. През 1973 г. Дейвид Рокфелер, в този период начело на CFR, основава „Тристранната комисия (Trilateral comission), в чийто състав влизат представители на САЩ, Европа и Япония и която от мнозина експерти е възприета като първа стъпка към учредяването на световно правителство. В „Тристранната комисия“ участват крупни интелектуалци, учени, политически дейци, финансови магнати, промишлени монополисти и представители на транснационалните корпорации, а също собственици на световни средства за масова информация. Всъщност тя става център за координиране на действията на „новия глобален елит“.

„Тристранната комисия“ е назована по броя на трите основни региони на света, които през началото на 70-те години на миналото столетие трайно влизат в състава на „Големия Ареал“ и признават себе си като част от Pax Americana.

CFR и „Тристранната комисия“ изначално се основават на геополитически възглед върху света. При това всичките три полюса на „Тристранната комисия“ представляват части от „цивилизацията на Морето“, стремяща се да удържи победа над Heartland, да затвори в „кръга на анакондата“ Евразия, да блокира „цивилизацията на Сушата“ и да си осигури „световно господство“, пречка за постигането на която цел по това време е СССР – геополитически наследник на Руската империя.

Заедно с това именно в края на 40-те години на миналия век, по-точно през 1947 г., във Вашингтон е създадено Централното разузнавателно управление (ЦРУ – CIA, Central Intelligence Agency), в основите на което учреждение са редица геополитици и видни дейци на CFR. В тази период, на основата на геополитически анализ (Н. Спикмен, Дж. Кенън, Дж. Бернхъм) е формирана концепцията на „студената война“. По този начин геополитиката като базов метод на американската планетарна стратегия минава в сянка, както е прието при „тайните общества“, частните клубове (CFR), спецслужбите (ЦРУ) и държава, водеща с противника идеологическо и геополитическо противопоставяне („студена война“).

През 70-те години на ХХ в. се наблюдава нов изблик на открит интерес към геополитиката. Първи, открито и без притеснение, започва отново да вкарва това понятие в научния, а и в политическия дискурс, Хенри Кисинджър, един от ветераните на CFR.

Той е лауреат на Нобелова награда за мир и е играл много важна роля в американската политика. Заемал е длъжностите „съветник на националната сигурност“ и „държавен секретар“ при президентите Ричард Никсън и Джералд Форд, като неговото влияние над висшите държавни служители на САЩ продължава и след това. Прието е да бъде смятано, че несъмнено възгледите му са били определящи за американска вътрешна политика от 1969 до 1977 г. С активното участие на Х. Кисинджър, Съветският съюз е въвлечен в процеса на „разведряване“, САЩ успяват да установят особени стратегически отношения с Китайската народна република, лансирана е идеята за конвергенция на двете политически системи (капиталистическата и социалистическата), благодарение на което по-късно на САЩ се удава да спечелят победа в „студената война“.

Следва...

Прочети цялата публикация