Демир Демирев с нова поетична книга - "Злато поле. От времето към вечността"

Демир Демирев с нова поетична книга - "Злато поле. От времето към вечността" - нека и тя, като "Злато поле - Париж", го води към жаждата за светлата сърдечна жар, която никога не пресъхва и няма къде да се отиде по-нататък от нея...

Демир Демирев или да уловиш безпределността и в преходността, и в словото

Демир Демирев е роден на 5. 10. 1941 г. в с. Злато поле, Хасковско. Член е на УС на Съюза на независимите писатели, клон Димитровград, както и на СБП. Автор е на поетичните книги: “Бяла вода” ; “Само душата ми…” ; “Усилия” ; “Писма за тебе” ; “В сянката на розата” ; “Тополчице” ; “Лъжецо мили, Одисей…” ; “Невидимото ще узрее в есента” ; „Навътре в малчанието”; „Говори облакът”; „Злато поле – Париж” ; „Скитащи слънца” и др. Негови стихове са превеждани на руски и португалски, а по някои от тях са написани песни. Има престижна награда в международения конкурс на името на Гийом Аполинер под надслов "Цветните игри на Пиренеите". Със своята прозорливост неочаквано да извлича скрития смисъл в думите, той улавя отблясъците в позлатата на родната му тракийска низина, в течащите като жива кръв залези над нея, в златните ѝ гроздобери, в нейните мистериални вина… Въздига с възправящото се към безкрая родно Злато поле, със светещата дори и в мрака Марица, нашепва слова за вечния храм на Бога - природата и човешката душа. С безпределността, криеща се в преходността и краткостта, в словото. Сваля небето в земни звуци и така връща обратно дареното му от най-големия Творец. Със силата на своята лаконична метафористичност ни уверява, че и най-малкото българско селце, носещо тази свята вибрация, не е по-малко значимо от Париж и което да е друго място, в което жаждата за светлата сърдечна жар никога не пресъхва. И че няма къде да се отиде по-нататък от него.

Дадено ми е в повече - в Юга съм

Утоляване на жаждата Утоляване на жаждата хълмове от птици прелитах над различни бездни вървях във пясък жив пред безсънието на мъртвата вода превръщах тишината в жар по камъни побити името си пишех с кръв Вписвания Край Злато поле там където звездите в реката са въпросителни знаци някой по стъкло оставил е следи червени все едно кой е бил посял е крачки в тревата. Госпожи Покланят се на вятъра госпожите - старите Златополски върби. Зелена неделя Далечните върби на ветровете размахът на ръцете им по-голям от тях. Гнездо Имам го Злато поле И едно небе Над мене. Неравноденствие Узря лозарският хълм. Нямам място в градината. Там при любовта В Париж с последната ми есен и Целувката на Роден - чаша недопита самота. Незабравен от Бог Дадено ми е в повече. В рая съм. Живея на Юг. В Злато поле. Къде по-нататък!"

Прочети цялата публикация