Азбука на развода от Аз до Той

Юлия Рубльова. Снимка: личен сайт

С мъжа ми се оженихме година след запознанството. Обичах го! Десет години живях с чувство за топлина и закрила, за любим и скъп човек до мен, с възможност да съм такава, каквато съм, той се съобразяваше с мен и аз с него…

Нашият малък семеен кръг, в който сякаш не можеше да проникне дори поглед, внезапно се сгромоляса просто за миг. От две негови изречения научих изведнъж, че не може повече да живее с мен и че има друга жена. Нищо не се побираше в главата ми, освен че тази жена имала котка!

Бях изхвърлена от предишния си живот, от най-защитеното място в душата ми. Обезумяла обикалях из моето – нашето – жилище, натъквах се на неговите вещи, на приятелите – неговите приятели – с уплашен поглед, на дъщеря ни, която през цялото време гледаше един и същ филм – за развод…

Той непрестанно се обаждаше и плачеше, и започваше винаги с: „Много те…“ – и маниакално очаквах да чуя привичното „обичам“, но той казваше: „моля“, и тогава аз започвах да плача. Той ме молеше… вече не помня какво, вероятно да оцелея.

Така минаха десет дни, които ми се сториха като месец. Аз само седях на крайчеца на дивана до телефона, там лягах и да спя понякога. Свекърва ми взе дъщеря ни, при мен дойде сестра ми. Понякога отивах до кухнята. Не можех дори да надникна в нашата спалня. Обикновено спях през деня, нощите бяха само мои. Беше зима, постоянно тъмно. Аз се вкамених, не разбирах вкуса на никоя храна. До последно се борех със съня, защото за 15 минути забравях какво беше станало и всеки ден, всеки ден ми се налагаше отново да си преразказвам всичко.

Трябваше да ги изживея тези месеци, този факт, че той е при друга – това го чувствах непрекъснато, – да изживея мълчанието му, новината, че е бил способен да ме лъже, лепкавата самота, страха да излизам навън. Трудно извеждах кучето, изпитвах несекваща болка от дърветата, от шума на влаковете, от светлините на минаващите коли. Вкъщи спряха всички часовници! Всяка, всяка минута го чаках с ожесточение, реших, че ще ям и ще спя, когато той си дойде. У всяка минувачка съзирах съперницата си, след три месеца избяга любимото ми куче, но почти не забелязах. Не общувах с дъщеря си, помня само как ме галеше по главата и ме молеше да си говорим. Всичко беше чудовищно.

Какво не направих? Нито веднъж за нищо не го обвиних. На никого не казах лоша дума за него. Не потърсих връзка с друг мъж. Изобщо не изпитвах никакви злобни чувства. Знаете ли защо? Защото му вярвах. И много го пазех. Сега, когато го бях загубила.

Какво направих? Отидох на психотерапевт. Изведнъж започнах да пиша много страшни стихове, от които хората плачеха. Загубих усещане за време, пространство и благоприличие. Неспирно обсъждах по телефона всичко с всички и веднага забравях кой какво ми беше казал току-що. Имах бели петна в паметта, не можех да работя –навсякъде ме взимаха на работа и навсякъде напусках. Където и да бях, исках само едно, да се прибера – при телефона и при себе си. И започнах да си водя дневник.

Първо записах нещо след нощта, която прекарах с друг мъж. Наложи се да пия водка, за да легна с него. Правихме секс. Това не ...

Прочети цялата публикация