Fakti.bg | 30.07.2021 11:19:39 | 167

Йон Байешу - достоен наследник на великия Караджале


ЙОН БАЙЕШУ / 1933- 1992/

За романа на Йон Байешу „Равновесие“, филмиран от френска кинокомпания през 1992 година и представен с успех на фестивала в Кан. С двама блестящи актьори, световноизвестната Мая Моргенщерн и много оригиналния Разван Василеску, под режисурата на един от значимите румънски и европейски режисьори Лучиан Пинтилие. С участието и на познатия и от българското кино голям румънски артист Виктор Ребенчук.

Може определено да се каже, че Йон Байешу / 1933-1992/ принадлежи към прочутото „Поколение -60”, познато повече у нас с големите си, световно признати поети / Никита Станеску, Марин Сореску, Ана Бландиана /. Но към тази генерация, без съмнение, се числят и талантливите и оригинални белетристи и драматурзи, дебютирали през годините на румънското „размразяване” / Марин Преда, Думитру Раду Попеску, Константин Цою, Аугустин Бузура, Александру Ивасюк, Фануш Нягу, Тудор Попеску, Октавиан Палер, Николае Бребан, Йон Ланкранжан/. Те постигнаха забележителни успех в т.н. „социален роман” и въпреки цензурата успяха да пресъздадат с перото си духа на времето.

Йон Байешу е роден през 1933 в неголемия областен град Бузъу, Румънска Молдова. След като завършва литература в Букурещкия университет, се отдава изцяло на журналистиката. Работи в различни издания. Литературната му съдба напомня в някои моменти на тези на великия му сънародник Йон Лука Караджале, който се е занимавал активно с журналистика и е писал кратка проза / неговите фейлетони, „моменти” и „скици”/, след което се е посветил на театъра. През 1962 е дебютът на Йон Байешу със сборника „Нощ и любов” / кратка проза/, следван от „Хора с чувство за хумор” / 1964/ и „Те страдаха заедно” / 1965/. Същата 1965 година се оказва преломна за него – публикува и подборката пиеси „Не спасител, а палач”, веднага отличена с голямата академична награда „Караджале”, а след това излизат – с още по-голям успех: „Театър”/ 1970/, „В търсене на изгубения смисъл”/ 1979/, също отличени от критиката.

През 70-те и началото на 80-те години е възходът му като драматург. Написва няколко десетки пиеси, сред които на особено голям интерес от страната на театрите се радват: „ Укротителката на призраци”, „ Кицимия или Измамникът”, „Прошката”, „”Фантомиада”, „Виновният”, „Алиби”, „Ловците”, „Килимчето”. Театрите в северната ни съседка се състезават кой първи да постави новата му пиеса – Байешу се изграе навсякъде. Текстовете му се поставят и на редица чужди сцени: Унгария, Германия, Чехия, Англия, Холандия, Русия, Сърбия. Пишещият тези редове също преведе четири от тях за някои наши театри и Радиото.

Драматургът Йон Байешу е без съмнение твърде самобитен, особен автор. Като основа на своите сюжети той нерядко използва притчата с нейната символика, за да постави вълнуващите го морални и етически проблеми. Многозначността на образите и символите, метафоричното богатство на тези текстове не позволява праволинейното им тълкуване и затова те често предизвикват спорове. Авторът се интересува преди всичко от проблема „личност- общество”, но се пази от дидактиката и морализаторския тон. Предпочита хумора и сатирата в целия им спектър, обожава пародията, гротеската, стига нерядко и до абсурда. И всичко това е в една сложна и майсторски замесена амалгама, която неизменно осигурява успеха на драматургичните му текстове пред публиката, независимо от нивото ѝ.

Наистина, забележителни са уменията му като театрален автор. Освен виртуозно изградените му сюжети и ярки характери- типове, той е и несравним майстор на диалога. Точни и пределно типизирани са речевите характеристики на неговите герои. В този смисъл може да се каже, че Йон Байешу е сред най- талантливите ученици на Йон Лука Караджале /1862 – 1912/. Подобно на своя велик предшественик, Байешу е определено комедиен автор, който схваща смеха не като обикновена забавна интермедия, а като универсално състояние – като разминаване между предмета на разговора, същността на героя и реалната ситуация. Той твърде умело използва всички изразни средства на смеха – от иронията и сарказма, до фарса и гротеската. Това са и уроците на другия му велик сънародник, Йожен Йонеско.

Двайсет години след дебюта си като драматург и автор на кратка проза / такава през целия си живот пише и великият Караджале/, Йон Байешу неочаквано се обръща към голямата белетристична форма. През 1984 написва „Равновесие”, книга която се приема като истинска сензация през 1985 година. Излиза с известни съкращения, заради цензурата, но може да се каже, че е едно чудо, че все пак бива отпечатан в онези мрачни за Румъния времена, когато диктаторът е все още на власт, а Перестройката там така и не започва...

"Равновесие" е неголям роман, който се чете на един дъх. Грабва те още от първите редове и не те оставя до края. Книга, която не може да се разкаже, а трябва непременно да се прочете. Този първи голям / и за жалост, последен!/ белетристичен опус на рано отишлия си от този свят / 1992/ талантлив автор е широка панорама на този недалечен период от миналото ни. Картина на румънския / но и на българския ! / живот от „началото на края”, на разпада на несъстоялия се комунизъм, от „светлото минало”, от Златната епоха Чаушеску. / Нашата беше по-скромно назована: „Априлска”/ И всичко е тъй познато и близко. Като днес. Социално неравенство, бюрокрация, злоупотреби, безправие, борби за власт и пари, корупция, повсеместна бедност – материална и духовна. С една дума - разруха. Да, всъщност, почти нищо не се е променило. Само дето няма такава цензура, както преди и книги като „Равновесие” вече могат да излизат свободно. И дори да се екранизират, както се случи с този роман, филмиран от френска кинокомпания през 1992 година и представен с успех на фестивала в Кан. С двама блестящи актьори, световноизвестната Мая Моргенщерн и много оригиналния Разван Василеску, под режисурата на един от значимите румънски и европейски режисьори Лучиан Пинтилие. С участието и на познатия и от българското кино голям румънски артист Виктор Ребенчук.

Книга, която непременно ще ни накара да се замислим. Къде е вината? Само в системата и кризата ли? Или е и във всеки от нас? Защото авторът вярва, че във всеки от нас има и достатъчно сила и светлина, за да се опитаме да променим по някакъв начин нещата. Това се опитват да направят и двамата главни герои – учителката по психология Нела и хирургът- уролог Думитру. Две силни, ярки, неординерни, високоморални, непримирими личности, готови във всеки миг от живота си да отстояват своята позиция. Да, може би днес това е по-възможно, отколкото вчера. Животът непрекъснато ни изненадва. За добро или за зло. „И не смъртта трябва да ни занимава, а животът във всички негови форми, подробности и прояви, както, разбира се, и любовта”, твърди авторът. Всъщност, „Равновесие” е преди всичко вълнуващ роман за любовта, написан майсторски, концентрирано, кинематографично, при това и определено социален и критичен, богат откъм събития и герои. И въпреки проблемите, това четиво няма да остави неприятно чувство у нас. Написано е с много хумор и лирика. Чете се бързо и леко. Разказът е линеарен, изпъстрен със случки забавни и тъжни, които звучат като анекдоти. Разбира се в първия си план. Вторият е картината на нашата действителност – доскорошна, но и сегашна! Диалозите са драматургични, действени, пределно точни, а присъствието на автор е дискретно, макар и осезаемо. Актуалният, динамично разгърнат сюжет, с твърде много неочаквани обрати / Йон Байешу притежава завидна фантазия!, не само наблюдателност/, занимателната фабула, множеството и различни герои – социални типове, както и живия достъпен език, на който е написан, напомнят за традицията на авантюрния пикаресков роман, чиито корени можем да открием още преди Серватес или Дефо. А хуморът му е, без съмнение, достоен на перото на Караджале.

Прочети цялата публикация