Мълчанието на хищниците

Една функционираща държавност се състои от три елемента: територия, население и институции. Но ако територията и населението във всеки отделен период са статични, най-вече територията, а населението, освен случаите на катаклизми, търпи бавни промени, то за институциите картината в една или друга степен е динамична. Тази динамика обаче е в пряка зависимост от взаимодействието между институциите и населението. Доколко то е пасивно или активно и в каква посока е неговата активност, ако тя е налице: хармонизира ли се или се противопоставя на дейността на дадена конкретна институция. Без да са били запознати с каквато и да е теория на системите и тяхното функциониране в зависимост от това дали са равновесни или не, свободните граждани в древните гръцки полиси по силата на осъзната житейска логика са осъществявали хармонично равновесие между множеството свободни граждани, които там, на агората (градския площад) са взимали решения за насоките на обществено-икономическия живот на полиса и пак те са били тези, които са реализирали взетите от самите тях решения. Но ако в отделните полиси в древна Гърция суверенът, т. е. множеството свободни граждани, е брояло в най-многочисления случай (Атина), няколко десетки хиляди души, които естествено, никога не са се събирали в пълен състав на агората, понеже не всеки обявен за разискване въпрос е интересувал цялото множество от свободни граждани (в тази категория не са влизали жените, робите, чужденците и множеството от освободени роби), то в по-късните исторически периоди на образуването на голямата национална държава, много по-голяма по територия, както и по своето население от древния гръцки полис, където през V в. пр.н.е. се заражда демокрацията, тази процедура за функциониране на държавността като универсална парадигма, т. е. модел, престава да е възможна. Именно поради големите разстояния върху територията на националната държава и практическата невъзможност да се съберат на едно място всички пълноправни граждани, бива въведена системата за представителството и делегираните властови пълномощия за различен по продължителност срок, като функциониращ модел на държавността. Този модел обаче съдържа и своето диалектическо противоречие. От една страна, той решава проблема с участието на гражданите (поданиците в конституционните монархии) в дефинирането на посоките на обществено-икономическото развитие, както и до голяма степен определянето на нормативния инструментариум за постигане на поставените цели, но от друга страна, той създава благоприятни условия за прекъсването на хармонията в дихотомичната връзка между управляващото малцинство (спрямо цялото множество на останалите граждани) и управляваното мнозинство. Осъзнаването на голямата опасност този проблем да ерозира ефективността на държавността, както при нейното конкретно функциониране, така и в неговата комплексност, е довело до създаването на правни положения в конституциите на много страни, чиято задача е да минимизират вредните последици от създадената относителна автономност на трите сфери на властприлагане (властимащ е само суверенът!) спрямо първодържателя на власт – гражданството. Важно е да бъде подчертано, че всички тези конституционни положения за установяване на равновесие между управляващото малцинство с делегирани властови пълномощия (пряко или непряко, както например е при изпълнителната и съдебната власт в България) и първодържателя на властта – гражданството, са се появили вследствие на упорита борба на народните маси, и то, както незаобиколимо свидетелства Историята, при активната и упорита съпротива на управленските елити (или по-често и псевдоелити) в отделните държави, конфронтации, нерядко обагрени с кръв. Ето защо има своите пълни исторически основания мисълта на Томас Джеферсън (1743–1826 г.), американския държавник, един от „бащите на нацията“, автор на Декларацията за независимост, президент на САЩ (1801–1809 г.): „Дървото на свободата понякога трябва да бъде поливано с кръвта на патриоти и тирани“. Реалната социална трагедия на българския народ е доказана от сухите цифри на редица индикатори, като например размера на минималната работна заплата, нива на продължителност на живота, показател и за смъртност и раждаемост и т. н., по които България е на последно място в Европейския съюз. Особено драматична е разликата в доходите между горните идолните слоеве на социалната пирамида. Докато средният показател за ЕС е 5,2, то у нас той е 8,2. Дефицитът на кои конституционни положения обуславя настоящето положение? За разлика от много други държави както съставянето на самата конституция, така и евентуалните ѝ редакции, у нас са прерогатив на управляващото малцинство, а не е следствие на всенародно произнасяне. В България, чието номинално категоризиране като държавност е „република“, отразено в наименованието ѝ, т. е. „Rest publica est rest populi“ – „Държавните дела са дело на народа“, както заключил древноримският оратор, политик и писател Цицерон (106–43 г. пр.н.е.), участието на гражданите в държавното управление е бутафорно. Законът за пряко участие на гражданите в държавната власт и местното самоуправление (ЗПУГ) е преднамерено конструиран така, че поставя множество пречки пред успешното реализиране на този процес. Първо, гражданите нямат право да се изказват по нито един въпрос, който е в прерогативите само на Велико народно събрание. Освен това законът драстично ограничава естеството на въпросите, по които се разрешават референдуми. В чл. 9, ал. 2 на ЗПУГ са изброени толкова ограничения, че логично изниква въпросът: Кое е разрешено? В допълнение законът поставя и значителни процедурни ограничения и де факто затруднения при провеждането на народни волеизявления. Например изискват се минимум 400 000 валидни подписа на инициатори, за да бъде стартирана процедурата за приемане на нов закон или за промяна на съществуващ, като например, за сравнение 50 000 в Швейцарската конфедерация, и то при положение, че нейното население е с близо 2 млн. по-многочислено от българското. Освен това срокът за набиране на необходимия брой подписи за стартиране на референдум в България е само 3 месеца, докато в Швейцария изобщо няма срок, а в редица американски щати, където съществува такава процедура, сроковете варират от 12 месеца нагоре. Също така у нас, за да бъде призната валидността на референдума, в него е необходимо да са участвали минимум толкова гласоподаватели, колкото е бил техният брой при последните парламентарни избори. В Швейцарската конфедерация изобщо няма изискуем минимален брой участници в референдума, за да бъде призната неговата валидност. В много американски щати се изисква участниците да са поне 6 % от гласувалите на последните, състояли се преди референдума, избори за губернатор на съответния щат, другаде – 15 %. В предишната конституция на Народна република България (приета през 1971 г. и валидна до 13 юли 1991 г.) бяха предвидени възможности за отзоваване на лица, заемащи изборни длъжности (депутати, общински съветници, съдии – тогава магистратите се избираха). Тази ефективна процедура за контрол от страна на гражданите върху сферите на властприлагането беше преднамерено изритана в аут от „творците“ на нашия настоящ основен закон. По този начин управляваното мнозинство беше заключено с девет катинара в правния карцер, откъдето и Худини не би могъл да се измъкне, ако не разруши цялата настояща система на българската държавност. За всичко това г-дата, г-жите и г-пожичките, облажили се от ситуацията, мълчат. Мълчанието на хищниците!

* – Авторът е председател на УС на Асоциацията за борба против корупцията в България.

Прочети цялата публикация