Украйна критикува “неутралитета” на Червения кръст

Николай Марченко

Руската федерация не предоставя на Международния комитет на Червения кръст (МКЧК) „нивото на достъп, на който разчитахме“ до държаните от нея украински военнопленници. Това за първи път публично призна на 20 февруари 2026 г. в Киев генералният директор на МКЧК Пиер Креенбюл в интервю за Радио “Свободна Европа” RFE/RL.

„Нашето убеждение, основано на дългогодишен опит в подобни ситуации, е, че двустранният диалог — така наречената тиха дипломация — работи най-добре.“ Така отговори Креенбюл на въпроса защо МКЧК все още не прибягва до публично осъждане на действията на Москва от началото на пълномащабната война в Украйна.

Същата формула за “тихата дипломация — определя едно от най-тежките решения в историята на организацията на Червения кръст. Към лятото на 1942 г. информация за унищожаването на евреите в нацистките лагери по време на Втората световна война (1939-1945 г.) вече достига до Женева. Асамблеята на МКЧК обсъжда проект за публично обръщение относно нарушения на международното хуманитарно право, подготвя го, но решава да не го публикува, считайки, че то „няма да постигне желаните резултати“. По време на войната МКЧК така и не прави публично изявление за геноцида на европейските евреи.

През 1995 г. президентът на МКЧК Корнелио Сомаруга на церемонията по случай 50-годишнината от освобождаването на Аушвиц нарече казуса с отношението на Червения кръст към жертвите на концлагерите като “един от най-тежките провали” в историята на организацията. Между двата казуса на „тихата дипломация“ стоят 84 години и една и съща доктринална формула.

На 3 септември 2025 г. офисът на МКЧК в Баку прекрати дейността си — по решение на правителството на Република Азербайджан. Закриването бе предшествано от тридесетгодишен конфликт относно практическата дейност на МКЧК в региона Карабах: на територия, международно призната като част от Азербайджан, организацията работеше чрез структури на непризнатия сепаратистки режим в Степанакерт. Там организацията водеше собствени регистри, сключваше собствени споразумения и не споделяше натрупаната информация с приемащата държава, каквато в случая е Азербайджан.

Швейцарски корени, глобален мандат

МКЧК често се описва като наднационален хуманитарен орган. В юридически смисъл това е частна швейцарска асоциация със специален международен статут, закрепен в споразумението с Конфедерация Швейцария от 1993 г. В споразумението се посочва, че помещенията и архивите на организацията на швейцарска територия са неприкосновени, служителите се ползват с имунитет, а каквото и да било външно поискване за документи е практически изключено. Върховният орган на МКЧК — Асамблеята — по устав се състои изключително от швейцарски граждани, кооптирани чрез вътрешно гласуване.

Биографиите на последните двама президенти на организацията са свързани с швейцарската дипломатическа система. Така, действащият президент на МЧКК Миряна Сполярич Еггер постъпва в МКЧК през октомври 2022 г. директно от Министерството на външните работи (МВнР) на Швейцария, а нейният предшественик Петер Маурер е бил държавен секретар на МВнР и постоянен представител на Швейцария при Организация на обединените нации (ООН). Швейцария е основен финансов донор на организацията: през 2024 г. приносът ѝ включва 80 млн. швейцарски франка основно финансиране и 56 млн. франка за странови програми.

Пределите на неутралитета

Към лятото на 1942 г. висшето ръководство на МКЧК вече разполага с информация за систематичното унищожаване на европейските евреи. Вицепрезидентът на Комитета Карл Буркхардт, който е фактическият лидер на организацията през годините на Втората световна война, през ноември 1942 г. в разговор с американския консул Пол Скуайър потвърждава съществуването на заповед на тогавашния лидер на Фашистка Германия Адолф Хитлер да направи Райха “Judenfrei” — „свободен от евреи“. Буркхардт добавя, че тъй като никаква информация за евентуални места за изселване не е на разположение, това можело “да означава само едно”.

През същото лято на 1942 г., на фона на ескалиращата тотална война, Асамблеята на МКЧК подготвя проект за публично обръщение относно нарушенията на международното хуманитарно право. Проектът включва четири пункта: бомбардировките на цивилни градове, морските блокади, депортациите и масовите разстрели на цивилно население, както и съдбата на военнопленници, които не са защитени от Женевската конвенция от 1929 г. Текстът е разпратен за провеждане на писмени консултации, след което е разгледан на пленарното заседание на 14 октомври 1942 г. Асамблеята обаче решава да не го публикува.

От протоколите и кореспонденцията на членовете на Комитета, изследвани от историка Жан-Клод Фавез, следва, че тогава дори поддръжниците на обръщението признават неговата безполезност: то няма да спре унищожението. Ръководството на МКЧК се опасява и от загуба на достъп до британските и американските военнопленници в германските лагери — единствената категория лица, с които организацията все още може да работи. Фавез обаче доказва, че решаващият фактор тогава е била позицията на швейцарското правителство - властите в Берн дават да се разбере на Червения кръст, че публичното им изявление би било “нежелателно”. Швейцария, чиято икономика и сигурност по време на Втората световна война зависят от отношенията със съседния Трети Райх, разглежда неутралитета като условие за собственото си оцеляване — и затова МКЧК действа в рамките на тази логика. Германският Червен кръст към онзи момент вече се е намирал под пълен нацистки контрол - неговите ръководители, по данни на самия МКЧК, също участват в преследванията и геноцида.

Публично изявление за геноцида на европейските евреи от страна на МКЧК така и не става факт до края на войната. През 1995 г. Корнелио Сомаруга признава, че това в историята на Червения кръст е “един от най-големите провали”. Самият МКЧК квалифицира мълчанието от 1942 г. като свой “основен исторически провал”. Между това мълчание и формулата за „тихата дипломация“, към която Пиер Креенбюл се връща през февруари 2026 г., стоят 84 години и една и съща доктринална конструкция: конфиденциалността като условие за достъп, достъпът като върховна ценност, мълчанието като цена, която трябва да се плаща.

Карабахската история

През 1992 г. МКЧК установява присъствие в региона Южен Кавказ. До 1994 г. организацията сключва Меморандум за разбирателство с фактическите власти на непризнатия режим на контролираната от Москва и Ереван т.нар. “Нагорнокарабахска република” начело със сепаратисти в гр. Степанакерт, обявен за “столица”. Съществуването на това споразумение се потвърждава със съответната информация на сайта на Министерството на външните работи (МВнР) на Република Армения.

Според доклад на Парламентарната асамблея на Съвета на Европа (ПАСЕ) от 2007 г., към този момент МКЧК има „офиси в Ереван, Баку, Тбилиси и постоянно присъствие в регионите Карабах, Абхазия и Южна Осетия“. В програмата на посещението на докладчика фигурира отделна длъжност — „ръководител на мисията в Степанакерт“. Контактните телефони на карабахската мисия в прессъобщенията на МКЧК до септември 2023 г. започват с международния код на Република Армения +374, а не с този на Република Азербайджан.

Същият доклад фиксира и друга особеност: МКЧК поддържа отделна комисия за безследно изчезналите в Карабах, която взаимодейства тясно с арменската комисия, без да взаимодейства и с азербайджанската. На практика това означава заобикаляне на азербайджанския суверенитет под формата на хуманитарен мандат.

За повече от тридесет години работа в Азербайджан МКЧК извършва 1 376 посещения на места за задържане, индивидуално проследява 2 261 задържани и регистрира около 4 000 случая на безследно изчезнали лица. Обемът на натрупаната, но неразкрита информация е съществен. По въпроса какво точно е известно за съдбата на тези безследно изчезнали хора след всичките посещения на място, МКЧК публично така и не се е изказвал.

Украйна: пет години на дисбаланс

В първите седмици на пълномащабното руско нахлуване в Украйна от 24 февруари 2022 г. МКЧК евакуира служителите си от гр. Мариупол. През март 2022 г. Петер Маурер посещава Москва и се среща с външния министър на Руската федерация Сергей Лавров. Кадрите от срещата предизвикват остра реакция в Украйна. По данни на The New Humanitarian, във вътрешна комуникация в самата организация визитата в Москва е наричана „faux pas“ — “дипломатическа грешка” или “дипломатически гаф”.

През ноември 2022 г. на срещата на върха на G20 в остров Бали президентът на Украйна Володимир Зеленски заявява, че страната „не е намерила подкрепа в лицето на МКЧК“ по въпроса за депортираните деца и военнопленниците. Украинският държавен глава определя това поведение като „самоотстраняване“:

“Това води до самоунищожаване на Червения кръст като организация, която някога всички уважаваха”.

През март 2023 г. Международният наказателен съд (МНС) издава заповед за арест на президента на Руската федерация Владимир Путин и комисаря по правата на децата към президента Мария Лвова-Белова за систематичното “депортиране” и “принудително преселване” на украински деца. Едва след това МКЧК потвърждава, че “взема участие в дискусиите” с Москва по тази тема.

Към 2026 г. проблемът остава нерешен. Независима комисия на ООН квалифицира депортацията на украински деца като “престъпление срещу човечеството”. Европейският парламент (ЕП) в резолюцията си от май 2025 г. посочва, че МКЧК „не изпълнява своята мисия“ в Руската федерация и незаконно окупираните от Москва украински територии.

Когато неутралитетът не работи

Мандатът за неконтролиран хуманитарен достъп се основава на доверие. Когато доверието се разруши, моделът престава да функционира, независимо от това дали е закрепена в Женевската конвенция. През 1942 г. МКЧК мълчи за престъпленията, за които има съответната информация. В Азербайджан три десетилетия паралелно сътрудничество на Червения кръст с непризнатия сепаратистки регион без съгласието на суверенната власт в лицето на Баку, водят до закриването на делегацията му. В Украйна формулата за конфиденциалността се сблъсква с позицията на държавата, която възприема това поведение като “насърчаване на престъпленията”. Както и с международните институции, които “фиксират” наличието на това мълчание. Три ситуации, една доктрина, един резултат: организацията губи основата, върху която се гради нейният мандат.

Дипломатическото решение на Баку от пролетта на 2025 г. не изглежда като внезапен акт от страна на властите на Азербайджан, а като резултат от дългогодишното размиване на границата между хуманитарното присъствие и политическата намеса. Моделът на работа, изграден върху тоталния достъп, осигурен от съответната “конфиденциалност”, все по-често има пропуски в страните, които искат от международните посредници съответна прозрачност. МКЧК напуска Азербайджан, но архивите на карабахската му мисия остават под швейцарска правна защита. В Украйна формулата за „тихата дипломация“, към която Пиер Креенбюл се връща през февруари 2026 г., продължава да определя логиката на работа на организацията. Това се случва в условия, при които държава-членка на ООН възприема това мълчание като насърчаване в по-нататъшното извършване на престъпления.

Червеният кръст в България

Българският червен кръст (БЧК), който има статут на неправителствена организация (НПО) в Република България, понякога не може да избегне критики, тясно сътрудничейки с властите на една от най-корумпираните държави в Европейския съюз (ЕС). На 8 април 2026 г. служебният министър на труда и социалната политика Хасан Адемов обяви, че в една от сградите в югоизточната част на страната, където БЧК е раздавала помощи, е била водена предизборна агитация в полза на определена политическа партия. На 9 април БЧК опроверга информацията, че организацията се занимава с каквато и да е политическа агитация.

„Никого не съм обвинявал — това не влиза в нашите задачи“,

цитира министъра Хасан Адемов Българската телеграфна агенция (БТА).

През 2020 г. БЧК игра ключова роля в борбата с пандемията от коронавирус — тогава разследващият сайт „Биволъ“ писа за съмнителна доставка на хуманитарна помощ от кабинета в рамките на публично-частно партньорство с компании, предполагаемо свързани с олигарха и депутат Делян Пеевски, срещу когото през 2013, 2020 и 2025 г. в страната се проведоха мащабни протести. Същността на сделката се състоеше в доставки на хуманитарна помощ с правителствен самолет от Обединените арабски емирства в замяна на български хранителни продукти. Но вместо необходимите за страната медицински консумативи, товарът се състоеше основно от кашони с плодове (фурми) и дезинфектанти, от които България не изпитваше необходимост. Както се оказа, пратките със спорната медицинска помощ, чийто състав медиите се опитваха да изяснят, са били съхранявани в складове в базата на БЧК край София — опис на доставките, както твърдеше организацията, тя е получила от Главна дирекция „Пожарна безопасност и защита на населението“ към МВР на България.

„Фурмите са добра и полезна храна“,

заяви тогавашният министър на икономиката на България Емил Караниколов, обещавайки да разпредели плодовете сред нуждаещите се слоеве от населението.

През 2014 г. международната организация Human Rights Watch (HRW) в свой доклад за правата на човека разкритикува България за жестоко отношение към бежанци от Близкия изток. Тогава БЧК, като една от организациите, активно работещи с бежанци в България, официално опроверга информацията на HRW, като определи доклада ѝ за положението на бежанците в страната ни като „тенденциозен“.

Николай Марченко

Прочети цялата публикация