Fakti.bg | 09.11.2023 14:00:58 | 204

Атанас Будев: Външнополитическата тема и вторият тур на изборите за кмет на София, 5 ноември 2023 г.


Балотажът на изборите за кмет на София на 5 ноември т. г. бе белязан от една рядка при местни избори особеност: екипът и поддържащите кандидатурата на Васил Терзиев политици и анализатори в дните преди балотажа извадиха на преден план с твърде драматични изрази една по същество външнополитическа тема: мястото и отношението на България към конфронтацията между Русия и Запада. Драматизмът се дължеше на нарастващите шансове на Ваня Григорова да излезе победител в изборите и се изразяваше в това, че при такъв изход голяма част от представителите и активните привърженици на ПП/ДБ поставяха под съмнение устойчивостта на евроатлантическата принадлежност на нашата страна. Въпросните активисти, включително политически лидери и анализатори, скочиха като един „да предотвратят промяната на евроатлантическата ориентация на България от евроатлантизъм към евразийство.“

В една предизборна борба, разбира се, е допустимо всичко, което не е противоконституционно и противозаконно, макар че винаги остава място за морално-политически оценки. Във всеки случай настоящият текст се ограничава само до външнополитическата област, като оставя встрани чисто електоралните аспекти на споменатата особеност.

Преди първия тур на изборите в София русофилско-русофобската тема или отсъстваше, или имаше само маргинални прояви, но в дните преди балотажа тя стана практически основна за екипа на Васил Терзиев. Сам по себе си този ход не нарушава никакви изборни изисквания и правила. В редица случаи, обаче, привържениците на ПП/ДБ и на Васил Терзиев използваха елементарни аргументи и, съжалявам да го кажа, обиждащи интелигентността на гражданите. По-долу привеждам някои вербални атаки към кандидатурата на Ваня Григорова и нека читателят да прецени доколко те звучат достоверно: „Путин ще нахлуе в София, ако Ваня Григорова спечели изборите“; „Дали тъмносините биха гласували за повече Европа или повече Путин в София“; „При балотажа ще избираме между левия ДС либерализъм и радикалния путинизъм на Ваня Григорова“ (излиза, че има „умерен путинизъм“!?).; „Изборът е между Европа и Евразия“; „А бяха така добре го измислили. Ваня Григорова печели. Възраждане и БСП внасят вот на недоверие, пада правителството (Как ще падне, нали в Народното събрание има значително евроатлантическо мнозинство?) и Р. Радев е отново на власт. Украйна без подкрепа. Пътят към НАТО и ЕС блокиран.“ (!?) Един професор дори си позволи да нарече уроди всички онези, които могат и да си помислят да дадат гласа си за Григорова, а след обявяване на резултатите нарече софиянци „ужасяващи селяци“, „убийствени цървули“, „галоши“ и т. н. (Тук не мога да се въздържа да не напомня, че подобни изригвания и необмислени действия изиграха не малка роля за електоралния залез на СДС.) Трябва същевременно да се отбележи, че разумните хора от екипа на Терзиев, както и самият кандидат, бяха по-въздържани и не си позволиха подобни словесни изригвания.

Що се отнася до външнополитическото звучене на резултатите от тези избори за столичен градоначалник, очевидно е прав Първан Симеонов в твърдението си, че „говорителите на прозападния политически разказ не се справят с мисията си след като кандидат като Ваня Григорова постига такъв резултат.“ Истината е, че Ваня Григорова стана явление в българската политика, но не само и не толкова с харизмата си, колкото с факта, че върна ролята на личността в българската политика, както и уважението към мнението на всички избиратели. От друга страна, тя допусна една сериозна, макар и нетипична за местни избори грешка, не отговаряйки на въпроси по актуални външнополитически теми, конкретно – оставяйки без отговор въпроси като чий е Крим и агресор ли е Путин?, която беше активно използвана от екипа на нейния опонент.

Натиквайки темата „русофили – русофоби“ в изборната борба на местно ниво, ПП/ДБ и техните активисти искаха да предотвратят победа на Ваня Григорова чрез обединяване на претендиращите за истински евроатлантизъм български политически сили. В това те успяха, но ако продължават да се опират главно на комсомолски декларации за вярност, сегашната им политическа победа в София най-вероятно ще се окаже пирова.

В една от предишните ми статии, публикувана във Факти.бг на 22 август т. г., посочих, че не смятам, както някои анализатори, че членството на България в НАТО и ЕС е заплашено в обозримо бъдеще. Напротив, мисля, че такива твърдения са нелепи или, ако са изречени сериозно, най-вероятно преследват някаква користна цел, например, демонстрация на верноподаничество от страна на псевдо елити. Разбира се, в българските елити има различни компрадорски интереси, свързани както със западни, така и с руски кръгове и капитали, като първите все повече се разрастват, а вторите все повече се свиват. Това е закономерен процес вследствие на нашето участие в европейската интеграция и северноатлантическия съюз, особено на фона на настоящата геополитическа конфронтация между Русия и Запада. При сегашните дадености в Европа и света и очакваните такива в обозримо бъдеще посоченият процес напълно отговаря на българския национален интерес. Трябва, обаче, да се имат предвид три важни обстоятелства: първото, това е исторически процес, който ще прогресира, ако не се насилва и пришпорва изкуствено; второто, за целта нито е необходимо, нито е целесъобразно да се потискат културно-историческите връзки между българския и руския народ, да се подбива потенциала на сътрудничеството между двете страни, който ще ни бъде полезен след края на войната в Украйна и установяването на траен мир в региона. България трябва да защитава и развива своите евроатлантически характеристики, но без задължително да изпада в несъстоятелна, ненужна и глупава русофобия. Разбира се, ако срещу нашата страна се проявят напомнящи за миналото руски имперски амбиции и агресивни действия, те трябва решително да се пресичат. И третото обстоятелство е да си даваме сметка, че сателитният синдром е дълбоко вкоренен в българската външна политика и в българската народопсихология, както и, че борбата с това негативно наследство не приключва с членството на България в ЕС и НАТО. Този синдром се наглася към новите реалности, преориентира се и мутира, независимо от формално възприетите общодемократични ценности. Без неговото последователно историческо преодоляване (кампанийно това няма да стане) не бихме могли да постигнем исканото национално развитие.

Свързването на електорални теми на местно равнище с национални външнополитически въпроси като политическо явление не би трябвало да остане без коментар, то има последствия, на някои от които бих искал да се спра по-долу.

На първо място, използвайки в най-общи фрази темата за руско – западното противопоставяне в предизборната борба за столичен кмет, ПП/ДБ и агресивно-конспиративните прозападни анализатори всъщност затвърдиха сателитния синдром, в случая преди всичко към САЩ (ЕС остана малко встрани от темата). Това, плюс активизирането на проруските политически сили и настроения, изостри противопоставянето между свързаните с двете глобално противостоящи геополитически сили български компрадорски среди. Тази проселитистка борба между компрадорски среди с практически неограничени финансови възможности, изпълнена с частни и лични интереси, заема почти цялото политическо пространство. Не без съдействието на някои медии тези междукомпрадорски особици ограничават възможностите за изява и оставят много малко такова пространство за тези политически среди и обществени фигури, които изхождат преди всичко от българските национални интереси, осъществявани при възможната тясна връзка с първостепенния евроатлантически приоритет и без да свиват ненужно потенциала на българо-руските отношения. С други думи, това вътрешно компрадорско противопоставяне препятства провеждането на силна и интегрална българска външна политика с определящото място в нея на националното достойнство.

На второ място, смесвайки с електорални цели реални безпокойства и конспиративни теории за „нахлуването на Путин в София, а оттам – в цялата страна“, въпросните политици и анализатори по един парадоксален начин показват несигурност на своите евроатлантически устои. Наистина, някои от тях играят театър, но има и такива, които вярват, че геостратегическата ориентация и евроатлантическата принадлежност на България наистина са реално и непосредствено заплашени. Така че ако някой извика „Руснаците идват“ и скочи от 17-ия етаж, те трябва да му берат гайлето. Разбирам, че не бива да се обръща толкова внимание на агресивните елементарници – проводници на вкоренения сателитен синдром. Мисля, че най-важното е да покажем силна (не силова!) външна политика, правеща разлика в посоченото направление между руската агресия в Украйна и руските имперски амбиции като цяло, и близките културно-исторически отношения между българския и руския народ.

Когато критикувам твърденията за български „радикален путинизъм“, осмивам именно техните идиотски форми, но не отхвърлям схващането, че Русия води хибридна война срещу евроатлантическата принадлежност на България. Логично е това да се очаква от сегашните руски имперски амбиции и действия, но да описваш това в шутовско-конспиративни теории и да действаш първосигнално на държавно равнище най-малкото не е умно. Всъщност, в редица случаи по-вероятната цел е да се обезценяват усилията за истински независимо външнополитическо поведение на нашата страна, което обезценяване - да, то би съответствало на целите на Путиновата хибридна агресивност.

На трето място, пробутването на външнополитически теми с електорални цели на местно равнище, пък било то и столично, давайки простор на непремерени въображение и конспиративност, профанира външнополитическите дискусии и разговори в българското общество, забавяйки чувствително необходимото по принцип външнополитическо ограмотяване на българския народ. Външнополитическите разговори на дядо Либен и хаджи Генчо, любими наши герои от „Българи от старо време“, в 21-ви век имат преди всичко литературна стойност.

Накрая и в заключение: външната политика понякога има място в предизборните дебати на местно ниво, но не като подмолно електорално оръжие за спасяването на нечия кандидатура, а като тема, посветена на важен фактор за нашето развитие. А когато ние като граждани и народ успеем да отделим сеното от плявата в българския политически живот, тогава ще можем да се обединим около основните характеристики и цели на един одобряван от мнозинството проект за национално развитие като свободна, демократична и развита европейска държава, която не прави компромиси с националното си достойнство и знае как да осъществява националните си интереси.

София, 9 ноември 2023г.

Атанас Будев

Прочети цялата публикация