Опит за подход във възгледите на Рихард Вагнер

Разсъжденията на Дейвид Стар Джордан, че „няма истинско съвършенство на целия този свят, което може да бъде отделено от правилния живот“, свързвам моите мисли към възгледите и идеала на Вагнер за изкуството на операта, като изкуство, обединяваща музиката, танца, поезията, изобразителното изкуство и сценографията, наречено от него като gesamtkunstwerk, за да служи от една страна вярно на сценичната интерпретация, прочетена с респект от музикалния език на композитора, и от друга страна да е барометър на епохата в съвременния обществен живот.

Съвместими ли са в съвременната дигитална епоха и процесите в нея, отразяващи ежедневието и днешния ден, с логиката на психологическия театър и страсти, извиращи от музикалната стихията в драматургията на партитурата на композитора? Напълно!

Всяко нейно хоризонтално и вертикално инструментално звучене са пророческите за бъдещето на живота мисли чрез музиката на философа Рихард Вагнер. Те изразяват смисъла им чрез дълбоко и многопластово психологическо портретуване на характери и ситуации, точно подхождащи за съвременно сценично визуализиране на музиката.

ЛОЕНГРИН в музиката на Вагнер е светлината на мисълта за пробуждане на човека и в обединение на хората с мисъл за осъзнаване на силата на вътрешната светлина. Той, пратеникът на Божественото, носи идеята за вярата в позитивното, която гради бъдещето. Във всяка негова музикална фраза трепти благородното му сърце. От него струи свещената идея за „истинското съвършенство на правилния живот“.

В извиращите от вокалната му и оркестрова структура, лайтмотивни линии, акордови акценти, ритмически и остинатни движения, темите на солистичните фрази на духовите инструменти, контрастите в динамиките на цялата колосална оркестрация и здравата ѝ връзка с текста, и всичко това огледално създава мост на взаимодействие с действието на сцената и превръща музиката в мощен образ за изграждане на идеи за психологическия театър. Няма песимизъм в музикалния градеж, защото Лоенгрин е ангелът Господен и чудото за просветление на душите за хората на Земята.

Зрителят влиза в залата да слуша и гледа представление, често претоварен от ежедневието на деня си, след не малко лични проблеми, стрес от улицата, и нормално е да изисква и очаква преминаване в друг свят на емоции и преживявания с изкуство, на което да се наслаждава и обогатява с ценностите му на духовно въздействие.

ЛОЕНГРИН е опера на светлината и възвишената духовна чистота. Музиката ѝ е въплъщение на религиозно тайнство, мистично единение с красотата на живота на героите си, страсти от човешки слабости, нечисти сили, и борба за власт, несправедливост и завист, но в противоречие със свят на забележително свещенослужене на идеала за справедливост, чиста любов, отдаденост и духовна наслада.

Три са базовите компоненти в режисьорския ми избор за театралната образност на музикалната драматургия със символни значения за сценичното пространство:

Свещеното и съдбовно дърво на живота – дъб, универсален символ на връзката между небето и земята. Но виждаме това дърво не мощно и широко разлистено, а сякаш страдащо, с голи клони, разперени нависоко в молитва към небето за спасение. Разядено е физически от зли сили на тъмнината, от неразбирателства и интриги. Очертанието в дървото на вдлъбнатина, играе и ролята ѝ на жертвена голгота. Дървото е и символичен център за привличане и отдалечаване от него, клоните му са като точка за превръщането му в ос на трансформации за създаването на необходимите действени обстоятелства в епизодите, сценичните картини и логиката им в развитието на сюжетния разказ: тържество на чудо с пристигането на небесен пратеник, гнездо на изворна Светлина и пробуждаща се любов, храм, сватбен олтар, брачно ложе и голгота.

Но дървото се превръща в архетипен център на светлината. Точно Лоенгрин с появата си я носи за хората на Земята и да им дари Светлина, но и ще си тръгне от нея неразбран. Дървото е и храм и голгота. Саможертвата при раздялата на Лоенгрин с Елза на финала на операта, е символ с разцепването на дървото на две половини. Между тях, след изпитанията и страданията, възкръсването на Готфрид е символ на победата на светлината над мрака. Изгрява надеждата за нов живот.

Амфитеатрални трибуни, характерни за древногръцкия театър. Те служат като пространства за местата и разполагането на двата хора – брабантци и саксонци, наблюдаващи и коментиращи събитията.. Те са колективния персонаж в драматургията на операта, с функциите си на действащ трибунал, заобиколил и вплетен в разклоненото съдбовно дърво. Тези места за хоровете са имат значение в процесите на съдници, милостиви и потушаващи страстите. катализатори – участници в действието на

Главната арена, мястото за извеждане на всичките актьорски задачи на основните персонажи определям за особено важно за значението и неприкосновеността на това пространство, отделено напред от другите два компонента, дърво и трибуни. Връзката на арената с дървото е физическа и духовна парадигма на два свята, на земното човешко житие и страдание и небесната тайна мечта от сбъдването на съня на Елза, че ще дойде от един друг далечен свят нейният спасител.

Още още няколко символни значения дават емоционален заряд в развитието на действието. Това са в първото действие, лебедовите пера и крилата на лебед, и в последното действие, грозно поле от тръни. Падащите от небето пера на лебед, а след малко и спускащите се крила на лебеда, са провокираната изненада от чудото, което коментират и приковават вниманието на всички, и в символиката си са появата на висша сила. Тя идва като победа за да спаси несправедливо обвинената и чиста от престъпление героиня. По-късно, след сватбения ритуал, по време на любовния, но изпълнен с недоверие и съмнения брачен съюз, в последното действие, снежнотобялата брачна постеля, е обградена от поле с увяхнали и бодливи тръни, е символ на тъмните сили, на завистта и проклятието на Ортруд и Телрамунд, целящи унищожението на светлината, озарило силата на любовта и щастието на Елза и Лоенгрин.

В моето сценично виждане на музиката от оркестровата прелюдия на ЛОЕНГРИН, превъплъщавам сцена от финала на моята постановка на ПАРСИФАЛ. Така видимо с отпътуването на Лоенгрин, синът на Парсифал, от братството на Граала, продължавам пътят на божествената сила с посланията ѝ, в служене на идеите на Светия Граал към хората от земния свят.

Много ясно описва тази прелюдия Бъртън Д. Фишер; „Прелюдията на „Лоенгрин“ маркира очертанията на възвишена дуовност, свързана с Лоенгрин, рицар от братството н Граала. Прелюдията представя мистичната природа и светостта на Граала: той се спуска в земния свят, разкрива своята духовна слава и след това се връща от където е дошъл. Символично, Лоенгрин е човешко въплъщение на възвишените идеали на Светия Граал: той предств;ява справеливостта, доброделта, верността и любовта.“

Емоционалните процеси в музиката на ЛОЕНГРИН са рефлексия на психологическата вибрация на земното и свръхестественото – двата противоречиви свята на главните героите, на земната Елза и свръхестествената божествена енергия на Лоенгрин, в тяхното „страдание и величие“. Като философия на анализ са размислите на Томас Ман за музиката, мита и психологията на Рихард Вагнер. В контекста, и на това основание в режисьорската ми концепция за театър на големите му идеи, разтварям за визуализация с поглед от музиката за живот на сцената, страниците на колосалната партитура на „Лоенгрин“.

Благодаря от цялото си сърце на камерзенгерин Анна Томова -Синтова за вдъхновената ѝ подкрепа лично към мен, и при работата ѝ с артистите на Софийската опера, посветила време за подготовка при вокалната им интерпретация!

Източник: obache.bg

Прочети цялата публикация