105 години от рождението на Георги Чендов - един градител на българската музикална култура

В българската култура има хора с такъв цялостен облик, че оценката на тяхната личност не предизвиква сериозни разногласия. У такива люде делото просто не се различава от словото, а словото им е винаги, неизменно твърдо, честно, винаги продиктувано от съвестта. Към тази все порядко срещана днес категория хора принадлежеше Георги Чендов (1920 – 1987).

„С него се запознах преди много години, още като ученик в прогимназията, когато бях буквално обсебен, запленен от магията на операта. Бях респекти ран от неговата солидна елегантна външност, от строгото му поведе ние, от проницателния му поглед, от който не убягваше както главното, така и найдребната подробност.

Видял твърде много неща, неговият поглед беше малко по-особен, свойствен на хората, свикнали внимателно и дълго да разглеждат всич ко. Бяха очи на театрал и на художник (неслучайно покъсно той оглави Художествената галерия в Русе и направи немалко за нея). Беше роден за ръководител, за организатор или мениджър на културата, както казваме сега, беше влюбен в музиката, и още по-силно в операта.

Образованието му бе филологическо и му бе дало изключително широка култура, която той ежедневно обогатяваше със самообразование, четеше много, учеше езици, въпреки заетостта си. Бих казал, че Чендов превъзхождаше мнозина дипломирани музиковеди по отношение на музикалната си култура, на знанията си в областта на театъра, музиката, литературата, специално на операта и пластичните изкуства. Прочетете автобиографичната му книга „Пауново перо“ и ще видите колко тънки наблюдения има той върху оперната литература, специално класическата, че притежава наистина верен драматургичен усет (като директор ще подбира най- подходищия репертоар, ще редактира и сам ще пише либрета, по- късно и ще режисира), ще се убедите, че това е една наистина енциклопедична, ренесансова личност.

Бих казал, че за изграждането на Русенската опера решаваща / освен дейността на режисьора Стефан Трифонов и на диригента Ромео Райчев/ е ролята на директора Георги Чендов, който назначава артисти и технически персонал, без да се съобразява с кадровата политика на държавата по онова време, особено в първите години когато много от кадрите са „неблагонадеждни“ според управляващата БКП. Тук ще спомена фрагмент от спомените на оркестранта Никола Боздуганов: „Интересно бе „еретическото“ поведение на комуниста Георги Чендов, пише Никола Боздуганов. – Четиринадесет години той отстояваше пред Окръжния комитет на партията идейно- естетическите си пристрастия. Понякога с хитри ходове, друг път с открито, явно несъгласие. Плащаше глоби от собствения си джоб, търсеше и назначаваше кадри по собствено усмотрение... По него време русенската публика пълнеше безотказно залата, а популярността на русенските оперни звезди стигна до най- високи върхове. Никой не е забравил ония пламенни спектакли на творческа всеотдайност.“.

За съжаление, някои от неговите наследници на този пост, директор на Русенската опера, в една или в друга степен, не притежаваха нито културата, нито възможностите, нито честността и морала на Георги Чендов. Той влезе в Операта беден и излезе такъв, за разлика от мнозина оперни директори, особено през последните две десетилетя, които се обогатиха на гърба на нашите бедни певци и музиканти.

Преди да напиша този текст, разгръщам отново спомените му с метафоричното заглавие „Пауново перо“ е всъщност втората, и за съжаление, последна книга на този човек след „Когато Русе беше Русчук“ от 1985 – истински бестселър. За „Пауново перо“ знаех отдавна. Чакахме тази книга цели двадесет години!

Да, това е наистина, една чудесна мемоарна проза – четивна, интригуваща, написана майсторски.Не беше професионален белетрист, но умееше да разказва, да отдели главното, да го допълни с любопитното и да очертае както духа и пулса на времето, така и отделните герои и личности в своето повествование. Ще се уверите, когато прочетете откъсите за артистичния секретар и основател Константин Казанджиев – Фалана, за главния диригент, за партийния функционер Пенчо Кубадински, с чиято подкрепа бе построена сгра дата на Операта, както и на Филхармонията (Домът на културата) и още много други неща в града, сред които и внушителната Централна гара, за темпераментния и неуморим главен диригент Ромео Райчев (също градител на русенската оперна сцена, както Чендов), за очарователната лиричка Пенка Маринова, за прекрасните режисьори Евге ни Немиров и Стефан Трифонов, за знаменития Петър Райчев, за гостуването на Дмитрий Шостакович, и още за: блестящия белкантов баритон Кирил Кръстев, за големия румънски режисьор Жан Рънзеску, за балетмайстора Асен Манолов, за диригентите Константин Илиев, Добрин Петков, и преди всичко за прекрасните певци на Русе от първото и второто поколение: Асен Селимски, Евелина Стоицева, Маргарита Радулова, Неделчо Павлов, Надя Харитонова, Добрин Мани ков, Иван Димов, Николай Здравков, Ана Георгиева, Михаил Петров, Милко Касабов, Мими Николова, Евгения Бабачева, Мария Бохачек, Алексей Милковски... Списъкът е дълъг и тези хора, с огромна заслуга към Русе, към Операта, към изкуството на съвременна България, са представени вълнуващо, с техните страсти, слабости, увлечения, като им е отдадено заслуженото признание. Защото, за разлика от някои от днешните директори диригенти, които обичат само себе си на пулта, Георги Чендов обичаше преди всичко певците, артистите. За него те бяха най-важното в операта!

Може да се каже, че той и Ромео Райчев считаха за една от основните си задачи - да издирват и подготвят, и най- главното – да задържат певците в Русе. Затова и след напускането на Чендов (прибързано и необмислено от страната на тогавашните партийни власти) Русенската опера разполагаше с най-силния солистичен екип, по- богат от този в другите театри в страната. Спомням си, че когато бях драматург през 70- те години, имахме тройни и четворни състави за та кива мащабни и трудни опери, като „Симон Боканегра“ и „Бал с маски“ на Верди, „Андре Шение“ на Джордано или „Годеж в манастира“ на Прокофиев, докато през кризисните години на прехода нямаше дори един изцяло русенски състав на „Травиата“ или „Трубадур“!

Не искам да се спирам на Русенската опера по времето на Чендов – известно е, че тъкмо под неговото ръководство тя много бързо се професионализира и достигна истински върхове, оценени от цяла култура на България, особено на първите три национални прегледа в столицата, а също и при гастролите ѝ пред изключително взискателната публика и критика в Тимишоара, както и на Варненско лято. Именно тогава се цитира фразата: „И Миланската Скала не е в Рим!“ по повод сравнението на Русе и София. Тогава идват първите награди, възторжени критики, записи за Златния фонд на Радиото, оценката на специалистите, и найглавното – любовта на публиката, за която Опера та е повод и за гордост, както сега са Мартенските дни, най-сериозният и стилен фестивал в България.

Книгата (редактирана много прецизно от неговата снаха, музиковед ката Елисавета ВълчиноваЧендова от БАН) може да бъде полезно че тиво за всеки оперен директор днес в България. При все че условията у нас вече доста са се променили, че държавата не счита операта за „Пауново перо“, с което да се украси, и все пак в това честно написано и изстрадано четиво откриваме много ценни истини, рецепти и съвети.

Убеден съм: ако бъде прочетена от един оперен ръководител днес, стига да е почтен, да не използва поста си за лична кариера и да стои, и да работи в театъра и в града, където е назначен, сигурно ще бъде полезна. Сега, за съжаление, имаме повече директори кариеристи, слаби професионалисти и дори рушители на традициите. Защото е азбучна истина, че без опита и уроците на миналото в изкуство то е просто невъзможно да се върви напред. А Георги Чендов, както и Илия Темков, беше сред градителите на музикален Русе, от чийто опит можем да научим твърде много.

Върху направеното от тези достойни мъже мнозина изградиха лич ната си кариера, без да мислят за града, за институтите, за всеотдайни те и зле платени творци в тях, за обществото. Докато Георги Чендов имаше съзнанието, че е задължен да направи нещо за обществото, в случая за музикалната култура на крайдунавската ни столица, за града, в който бе влюбен, на който посвети живота си като журналист, учител, оперен директор, директор на Художествената галерия и публицист.

Беше човек с мисия и той я изпълни достойно, с чест!

Прочети цялата публикация