Михайло Парашчук, украинският скулптор - „Много повече българин от редица българи“

За родоначалника на архитектурната скулптура у нас, изградил облика на модерна София, украинецът, ученик на Роден, разговаряме с Калин Николов, художник и изкуствовед, който неуморно възкресява забравени и умишлено пренебрегвани страници от културната ни история.

- Кой е Михайло Парашчук? Ще ми се след публикуваното от електронното списание „Кино“ да разширим фактологията, да видим какво още би могло да се каже за творец, чието присъствие се оказва около нас, а сякаш твърде минимално го познаваме. Време е да научим повече за него?

- Като начало ще подчертая затруднението си с какво по-точно да започна относно живота на проф. Михайло Парашчук. Какъв акцент да избера за да представя личността му: на скулптор или на общественик? Когато Димо Казасов е назначен за посланик в Югославия, именно в дома на Парашчук са срещите му с съветника в югославското посолство у нас Милое Смилянич*. „Смилянич често идваше у дома, където черпеше кураж за реализиране на идеята си за сближаване между българите и югославяните. При мене беше, така да се каже, ковачницата на на първите опити на това сближаване. Казасов знаеше за това и често идваше да беседва.“ – е писал Парашчук. Скулпторът проф. Любен Димитров пък си спомняше Парашчук, редом до Фьодор Разколников в различни официални събития, първият пълномощен представител на съветска Русия след възстановяване на дипломатическите отношения между страните ни през 1934 г. И двамата с дипломатически ленти, уважаващи взаимните си рангове, но и възгледи. Украиноведът Петко Атанасов пише: „… а когато узнава за трагичната смърт на видния съветски дипломат, упреква себе си, загдето не го е улеснил при отпътуването му от страната (тогава Михайло Парашчук е считал такова съдействие от своя страна за безпредметно и че то може само да напакости на Разколников). Става дума за един от видните болшевишки функционери, автор на разобличително писмо срещу Сталин… Но чий дипломат е самият Парашчук, който постепенно остава извън родината си след случващото се в Украйна след Октомврийската революция? Представител на Червения кръст и от различни европейски страни, а най-вече от България, започва дейност за създаване на делови връзки между търговски и политически организации от различните страни със такива от Съветска Украйна във връзка с безпрецедентния Гладомор.

Един спомен имаше неговата съпруга. Когато е открито кино „Изток“, сред първите филми е бил прожектиран „Великият Карузо“. При излизане от залата Парашчук казал, че наистина, великият певец е бил такъв, с такава емоционалност. Но откъде знаел за това? Бил разговарял с него по телефон от Мюнхен до Лондон във връзка с евентуална негова подкрепа за невижданото нещастие на украинските хора… Тоест животът му го среща и се преплита с личности от историята на ХХ век, със събития, на които е не само свидетел, но и е участник.

- Но незнайният скулптор, или поне за някои все пак знаен, е от десетилетия ежедневно пред очите на много поколения българи. Как?

- Михайло Парашчук идва в България през 1922 г. по линия на Червения кръст, но и попада в един повратен етап от нашата култура. Както казва един от най-добрите му биографи, украиноведът Петко Атанасов, „когато у нас се поставя остро въпросът за творческата компетентност на художника, за осъществяване на сътрудничеството между архитекта и художника-монументалист. Докато по-рано украсата на държавни, обществени и частни сгради е било дело главно на занаятчии-декоратори, които в повечето случаи прилагали в работата си готови форми, определени декоративни шаблони, в началото на 20-те години, във връзка с разширяването на строителството, се променя облика на архитектурата, а самите архитекти привличат за оформяне на проектираните от тях здания истински творци – майстори на пластиката. И ако през периода 1922 – 1944 г. у нас са били създадени, както казват изкуствоведите, най-добрите образци на „синтез“ на декоративното изкуство и архитектурата, това до голяма степен се дължи на украинеца Парашчук…“.

Ежедневно са пред очите ни, защото минаваме покрай тях: фигурата на Гутенберг над входа на някогашната печатница на Стайков, Дома на правниците, Банка български кредит, Българската търговско-индустриална камара в Бургас, унгарската, френската и югославската легации, Народната банка, Съдебната палата, Софийският университет, Министерството на отбраната, Военната академия, Народната библиотека, Моста на дружбата между Русе и Гюргево, полският герб в парка-музей на Владислав Варненчик във Варна, капителите от юг, север и изток на Партийния дом, Дома на културата в Перник, композицията над сцената на някогашния театър „Трудов фронт“, плафонът в залата на кино „Македония“, почивната станция в Сапарева баня, Двореца на профсъюзите във Велинград, читалището в Провадия. При бомбардировките са унищожени частично или изцяло сгради с негово участие като Българската академия на науките (парадната зала), Алианс Франсез, Домът на славяните, театър „Роял“ (сега Театъра на армията).

При отнемането на собствеността на някогашната Еврейска болница от Гестапо за нуждите на германската армия, е унищожен от тях уникалният паметник на евреите-войни, загинали през времето на Балканската, Междусъюзническата и Първата световна войни. А в различни години, дори наскоро, са премахнати и унищожени негови творби: като например 14-те маски на сатири и композицията с фигури над централната ложа в театъра, а преди време бе премахната архитектурната украса на Централната поща във Варна при надстрояването ѝ и др.

- Можем ли да говорим за нещата от живота му, които все още са напълно неизвестни дори за специалисти и изкуствоведи у нас?

- И кой би предположил, че в една едва крепяща се къщичка на края на Подуене, тогава извън София, са преминали последните години на човек, близък на самия Роден, че там се намира кореспонденция с Аршипенко, снимки със забележителни дейци на културата, че в барачката зад къщата са фрагменти на едни от най-забележителните архитектурни обекти у нас…

Естествено, което не е известно, това са подробностите за творческите му периоди от преди да се установи у нас. Тоест художническата му дейност и работата му в Лвов, Краков, Варшава, Виена, Париж, в който световен център на изкуството отива независимо вече доброто си образование и постъпва в ателието на Огюст Роден. Едновременно там завършва и със златен медал Академия „Жулиен“. Не се знае почти нищо за периода му в Мюнхен, където получава професорската си степен. Общуването му с такъв гениален творец като Роден, баща на модерната скулптура, периодът, в който Парашчук работи в ателието на майстора, е напълно, абсолютно неизвестен за нашата специализирана и всякаква публика.

А става дума за следното: талантът му бива оценен от Андрей Шептицки*, украински църковен и обществен деец, митрополит на Украинската гръко-католическа църква. Инициатор за създаване на една от най-големите музейни колекции на икони в света и на украинско изкуство – Музеят за изобразително изкуство в Лвов – на редица културни средища, митрополитът подкрепя млади украински художници, предоставяйки им стипендии за обучение в най-добрите образователни институции в Европа. Шептицки разговаря с Михайло Парашчук и изразява готовността да го подпомогне в името на националната култура през 1908 г. Парашчук, който вече е бил съавтор на своя професор Антон Попел* в издигане на забележителния паметник на Адам Мицкевич в Лвов, изразява желанието си да отиде в Париж. Мечтата му е да попадне при най-големия жив скулптор, знаменития Огюст Роден.* За целта младежът си кореспондира със сина на Адам Мицкевич, Владислав*, който живее в Париж, за условията това да се осъществи. Наистина Роден поддържа свои ученици и работи с млади хора, но не като организирана школа. Някои от тях му заплащат, други едновременно го подпомагали в общата му работа, трети го посещавали и следвали без никакви финансови уговорки…

Парашчук взема със себе си няколко фотографии на свои работи и естествено снимки на паметника на Мицкевич. Той се обръща в уговорен приемен час за консултация към секретаря на Роден, но той не го завежда директно при великия творец, а го среща с Антоан Бурдел, който в продължение на 14 години вече ръководи ателието му. Бурдел внимателно разглежда снимките на скулптурите на Парашчук, изразява изненадата си къде и от когото е учил. И неочаквано, дори доста емоционално като за първи контакт, му казва: „- Нямате какво да правите тук. Вие сте постигнали майсторство вече в изпълнението на определени творчески задачи. Но ако искате все пак да се срещнете със странността на Огюст, моля! Страдах от неговия деспотизъм, и скоро ще се разделя с него… Славянин ли си? Украинец? Старият обича славяните и вероятно ще Ви дава уроците си безплатно. Две дами от Вашия регион са ни познати: Анна Голубкина, която обаче си замина за Москва и Леонора Блох, от Харков. Тя е още тук в Париж, но вече престана да ни посещава. Разочарована е. А отначало работеше постоянно ателието, с години идваше от шест…“

Все пак Парашчук настоява на желанието си да учи тук и Бурдел го посъветва да покаже на Роден само портретите си, но паметникът на Мицкевич не било желателно. „Огюст постоянно е под ударите и критиките на привържениците на класиката, затова класическите произведения му причиняват алергия.“ Естественият, напълно колегиален диалог и определената сърдечност на Бурдел, с откровената ирония, се харесват на Парашчук. Той изразява желание да посещава ателието. Но за да е полезен на самия себе си, понеже Роден само веднъж седмично се среща с учениците си, ще се да запише едновременно и в Aкадемия Жулиен. Двете системи на двете места са били много различни. Професорът му от Академия Жулиен, Раул Верле също е име, но в академичното, мразеното от Роден класицистично направление. Две от най-известните му творби са паметникът на Карно в Ангулем и паметникът на Мопасан за Парк Монсо в Париж. Но не и единствените. Зад многобройно възлаганите му поръчки и спечелените от него конкурси, стои подкрепата на едни от най-уважаваните му колеги от епохата. Верле особено държи на акуратността, изисква всеки детайл да бъде препредаван внимателно и точно.

Роден напълно обратното, не робува на система. За него натурата трябва да бъде препредавана каквато е, без да бъде филтрирана през призмата на изкусното творческо филтриране на нейната същност. Природата! Всичко, което произлиза от природата е основа за истинско изкуство! Високо цени независимостта на твореца и онази творческа воля, която без посредник черпи от натурата, прави я според своето решение. В краткото време, което отделя на учениците си, Роден е бил обсипван с въпроси. Все пак Парашчук успява да му покаже снимка от портрета си на писателя Стефаник.*

Роден я коментирал по следния начин: „Този пресъздаден човек сякаш е израстнал, произлиза просто като от разорана нива. Вие разбирате формата и знаете, че тя съдържа възможности за различни асоциации. Но защо не сте включили ръцете? Краката също? Тогава това ще бъде моят съвет и задачата: ще изваете дланите на ръцете и краката. Не се обиждайте, че Ви давам задача за начинаещи, а Вие вече сте завършили две академии. Но там учат как да извайват мъртви ръце, крака и тела. А аз искам да се опитате да постигате така живи нещата, че те да мърдат, да се навеждат, да се движат и дишат. Мисля, че ви е необходимо да овладеете начините на живото моделиране. Иначе винаги ще бъдете зависим от модата във фигурата. Хиляди занаятчии са добри в извайването на паметници, единици постигат това, което е като живото топло тяло“.

Парашчук се концентрира върху поставената му задача за ръце и стъпала, но в последвалите им срещи Роден не бил доволен от пластичните решения. Няколко негови корекции обаче и формите придобивали друг характер. Михайло наблюдавал, че Роден отнемал глина и почти никога не добавял такава. В резултат обаче формите, които в началото след корекциите му се стрували първични или незавършени сред естествената светлина и в различните гледни точки, въздействали сякаш повече от естествено. Следващ идеята му за формата, Парашчук скоро постига резултат, който задоволявал Роден. Парашчук от своя страна имал усещането, че е стигал до това не толкова под влияние, а сам, по интуиция.

Роден не искал от Парашчук такса за обучението. Това било добре, защото паралелните посещения в Академия Жулиен са поемали стипендията, отпусната от Шептицки. Обаче в Роденовото ателие на улица Университетска №182*, в съботите са идвали гости от цял свят и се е налагало някои от учениците му да помагат в местенето на скулпторите, с консервирането им, почистването. Парашчук особено се харесва на Роден с организационния си опит и той го вижда като подходящ да замести тръгващия си Бурдел. Обаче когато научава, че младият човек ще става баща, го насърчил да се върне в Украйна. Подарява му часовник с надпис. По-късно Парашчук го подарява на арх. Стефан Миланов.

- Защо точно на арх. Стефан Миланов?

- Седмици след 9-ти септември, в устрема на революционната патетика и преди всичко проявяващи нагони извън нивата си, новата управа художници на власт предприемат мерки за изключването от редовете си на онези колеги, които те нарочват като противници на установения вече ред. В печата от 28 декември 1944 г. проф. Михайло Паращук прочита, че и той е сред членовете на Съюза на българските художници (СБХ), обвинени във фашистка дейност и отстранени от съюза. Обръща се с писмо до управата на творческата организация: “…узнах, че мотивите за моето изключване са два: 1. бил съм руски емигрант-белогвардеец и 2. бил съм член на Украинската Рада, която уж е била една чисто фашистка организация… Никога не съм бил белогвардеец и не съм воювал с болшевиките. Бил съм и понастоящем съм украински републиканец… Украинската Рада означава, първо, парламент (Централна Рада – по време на Украинска Народна Република, 1917-1920 г.), на която никога не съм бил член… Украинската Рада се породи през 1917 г., когато нямаше и помен от фашизъм… Дойдох в България през 1922 г. (по линията на Международен Червен Кръст ). И тук не съм бил никога в никакви връзки с руските белогвардейци, които са мои политически врагове… В София всички белогвардейски организации през фашисткия режим бяха фаворизирани…, а Украинските културно-просветни дружества, на които аз съм един от основателите, бяха разтурени през 1938 г. по изключителното и единствено искане на белогвардейските руски организации… Моля да разпоредите да се направи необходимата… анкета и възвърнете името ми на честен работник и служител на изкуството…“ Възстановен е „тихо“, без всякакво обяснение и извинение.

Малко по-късно, 1946 г., Георги Димитров се завръща от Москва. Доста неприятно за престаралите се художници, той проявява личен интерес къде е Парашчук, жив ли е. През 1922 г. с Васил Коларов, тогава генерален секретар на Коминтерна, поръчват на Парашчук да направи портрет на Димитър Благоев. Поради последвалите събития, бюстът остава при скулптура, който го укрива и съхранен го предава на новия министър-председател. Запазено е писмото на Парашчук относно предаването – дистанцирано и достойно финализира своя ангажимент към партията на Димитров и Коларов… Разговорът между двамата е откровен.

„Позволете ми, уважаеми Господин Димитров, с настоящето си да Ви изпратя оригинала на моята творба, с което моят ангажимент към Вас и Вашата партия се прекратява.“

През 1955 г. Михайло Парашчук повторно е изключен и дори не му е съобщено за това. Както украинският журналист Васил Жукивский, мой добър приятел, уместно посочва: тогава Парашчук е на 78 г. Защо? Защото без да го съгласуват със СБХ, Министерството на културата му възлага работата да реставрира фронтона на Народния театър “Иван Вазов”.

Съюзът на художниците се показва засегнат и прескочен. Този път Съюзът на художниците обаче няколко години опитва да протака разговор върху съдбата на твореца и властно се прави, че не чува истинското обществено възмущение. Това е поводът на 8.11.1962 г. Парашчук да се обърне до VIII конгрес на БКП: “Министерството на културата ми възложи (реставрацията), намирайки, че само аз ще се справя с тази задача, тъй като познавам техниката и съставните елементи, с които са си служели старите виенски майстори… Аз оправдах доверието на Министерството, но бях съден от другарския съд към СБХ… По моя молба “Работническо дело” проведе анкета, но подготвените статии не бяха публикувани по нареждане на някои фактори от ЦК… Двете петиции, подадени от българската културна общественост до МС и Политбюро във връзка с изключването ми… останаха без отговор. Решението на Министерството на културата от 1959 да бъда удостоен с най-високо звание и Народна пенсия също беше провалено от СБХ… Редно ли е на моята преклонна възраст да доказвам и отстоявам своя актив и права? Редно ли е жена ми да продава всичко, за да може да се грижи за мен?…За някои фактори в СБХ партийният билет е папска индулгенция за опрощаване на греховете им…” Останали са без последствие двете петиции на видни български архитекти (първата), както и на видни личности (втората) до Президиума на Народното събрание, в която пише:

„И докога народната власт и правителството ще търпи безнаказано делата на някои самозабравили се другари от СБХ, които дърпат конците и направляват съюза така, както тям е угодно, навлезли са с жълтите си пипала в ЦК на партията и подчинили печата под своето влияние, наложили са своето „вето“?! Докога ще стоят неразкулачени професорите Фунев, Далчев, Ил. Петров, скулпторите Ник. Шмиргела, Мара Георгиева и &, които плетат лъжи, хули и интриги, свалят в калта неудобни и нежелани тям скулптори и художници, изключват от Съюза или възстановяват по своему другари, като дават право за някои приближени тям да плуват в доволство и разкош, а други да гинат по улиците от глад и мизерия? Или същите са „незаменими“ и Партията и правителството трябва безконечно да ги гали?“

Тази петиция на архитектите подготвя именно арх. Стефан Младенов. Проф. Димитър Цолов, Александър Дубовик, проф. Тодор Горанов, Иван Васильов, арх. Иван Томов, арх. Йордан Иванов, проф. Васил Димов, арх. Йордан Йорданов, Пецо Златев, Сава Овчаров.

Преди всичко архитекти застават зад проф. Михайло Парашчук.

Защото в архитектурната скулптора става дума за обща трактовка на пространството, а не индивидуални решения. Което по линия на творческите йерархии едва ли би могло да се осъществи. Все пак трябва някой да разбира за какво става дума в изграждането на даден обект.

И нека допълним: преди да отиде при Роден, който веднага разбира, че насреща си има вече изграден скулптор с много опит, Парашчук наистина придобива знанията си в традиционни центрове на европейската култура и работи по обекти, които го подготвят като много голям професионалист в областта на архитектурната скулптора. А тук няма такива, отгоре на всичко обаче има достатъчно амбициозни дилетанти… Проблемът с архитектурната скулптура е и в това, че отлични иначе майстори в областта на скулптурата, не познават изискванията на специфичното направление. С нагона на властта, те решават въпроси, които финансово подкрепят творци от върхушката, но нямат отношение към националната културна кауза, не допринасят творчески за доброто ѝ име.

- Каква личност е за Вас Михайло Парашчук и каква е връзката Ви с него?

- През 1979 г. бях на Маршалковска във Варшава. Където 1905 г Парашчук е участвал в събитията по време на Варшавското въстание: „На Маршалковска и Йеросалимска, разказва той- стоеше моята група, която хвърли бомба в каляската на губернатора Скалон. След експлозията от каляската не остана и следа… Не може да се опише вълнението на народните маси, които бяха изпълнили улици и площади, когато след експлозията започна стрелба и сеч, викове и стенания на ранени… Ние се разпръснахме и аз попаднах на барикадата около черквата „Светия кръст“ на площад „Зигизмундова колона“. Тук започна жесток бой с войскови части и ние бяхме разгромени. Спасявайки се от потеря, стигнах една висока желязна ограда, бързо се изкачих на нея, но когато я прехвърлях, едно метално острие се впи под коляното ми и аз увиснах на оградата. Спасиха ме пазачите, които ме укриха. Те дълго ме лекуваха, тъй като се бе появила инфекция и имаше опасност да загубя крака си.“

В Мюнхен съм бил пред сградата на Института за приложни изкуства, където става професор през 1910 г. В Краков – на Вавел, където участва в началото на века в реставраторската група. Когато в световните музеи съм виждал творби на Аршипенко, знаех че съм държал поканата му за изложба до Парашчук с хубави колегиални думи… Естествено Роден, който където го видя или чета за него го свързвам с украинския скулптор, отдал десетилетия от своя живот на българската култура… В Киев автопортретът му е поставен в Националната им галерия, включен е в експозицията. В забележка ще посоча, че този си автопортрет той подготвя за своя гроб, но там поради някакви причини (въпреки добрата грижа за гроба му от украинските организации и граждани у нас) е поставен друг бюст, без достатъчна прилика, а и по моему неуместен да бъде там.

Когато гледах „Делото Дантон“ на Станислава Пшибишевска, поставена от Анжей Вайда в Театъра на Народната армия, вълнението ми бе, че Парашчук прави бюст на нейния баща, Станислав Пшибишевски, един от най-оригиналните творци – личности от началото на ХХ век. Веднъж Радой Ралин рецитира цялата поема на Маяковски “Гладът край Волга”, в превод на Гео Милев. Стана дума за мисията на Парашчук като представител на европейския Червен кръст. Когато дават филми за военнопленници, пак имам препратки с биографията му. Скулпторът доброволно влиза в лагера за военнопленници от руската армия в Ращат, където организира ателие и работилници по рисуване, резба и художествена керамика, в който мнозина млади украинци са имали възможност да усвояват различни занаяти…

Но искам да спомена съпругата на големия скулптор. Цветана Пекарева е дъщеря на Йордан Пекарев, журналист и политик, един от основателите на БЗНС и кмет на Варна през 1921 г. Отличаваше се с непримиримост към политическата действителност, имаше остро перо, не пестеше да казва истината право в очите на властта, към архива на Парашчук (поради недоверие в държавните институции, Цветана Парашчук дублира част от архива на своя съпруг и го даде на родителите ми на съхранение) могат да се добавят острите ѝ писма в негова памет…

Острите ѝ писма до творци на постове и някогашните ръководители на нашата и украинската култури са извор на факти за отношението към съпруга ѝ. Например: „При паричната реформа през 1952 г. големите спестявания бяха изчислени 200:1. Съюзът (на художниците – К.Н.) бе заявил, че той е „случаен човек в изкуството“ и не може да ползва привилегията, определена за културните деятели. С течение на времето му се наложи да напусне прекрасната си градска квартира и ателие и да се пренесе да живее в тази вила (моя собственост)без удобства и най-главното – без ателие. На мен легна грижата за тежката работа на ежедневието, включително рязането на дърва, не съвсем подходяща работа за една цигуларка… Когато стана възмfжна, продавах на безценица свое имущество, за да избегнем живот в нищета.“ Но въпреки това подчертава: „Моля Ви не занимавайте висшите инстанции с въпроса за наследствата – това е компромис за сметка на достойнството – те също носят отговорност за трагедията на украинския скулптор.“(писмо до Васил Касиян (1896—1976) — съветски и украински график, академик АХ СССР (1947), герой на социалистическия труд (1974). народен художник на СССР (1944). „Веднъж, когато една институция с помощта на Съюза му отне част от работата (мотиви се намират винаги), явих се в Стопанския съвет да дам някои обяснения, но за мое учудване вместо това, започнаха да ме апострофират: Дочо Байрамов – „Какво искате от нас, Съюзът да защитава интересите на Парашчук ли? “, друг: „Да не би да искате да му върнат милиончетата, загубени при обмяната?“ (такива не е имал, но спестяванията за 35 годишен упорит труд бяха преоценени 1 х 200). Поптошев се обади: „Стига е работил и… дано има работа“. Това прозвуча като присъда, която вече е изпълнена… Изглежда, че по известни съображения неговото творчество трябва да остане „анонимно“… Проф. Парашчук е по-добър българин от мнозина други, той дълбоко обича малка България от ранни години – в Мюнхен неговата къща е била открита гостоприемно за всички българи и студенти, които са прекарвали в нея седмици и месеци, докато се наредят.“ (писмо до проф. Илия Петров като председател на СБХ). „… Или трябва да се приеме, че СБХ е абсолютен „arbiter elegantidrum“. За себе си говорят само в най-суперлативна форма, изготвят се филми из живота на художници и скулптори на “своята класа“. А към коя класа принадлежаха, когато уреждаха и ръководеха антиболшевишките изложби? Нали тогава заклеймяваха Михайло Парашчук като „болшевик“ за отказа му да участва в тях. Впоследствие, след 9. IX1944 г., за да сковат ръцете му, го заклеймиха като фашист – него стария революционер, лагерист, осъждан на разстрел. Партийният билет им помагаше да отстранят т пътя си всички, които им пречеха, и като индулгенция покриваше недостойните им прояви.“ (писмо до Венелин Коцев, ЦК на БКП).

Мога само да добавя, че чрез родителите ми и брат ми, с мен също, а и кръг хора, които са го ценели, Парашчук е имал частица от изгубената си надежда за творчеството си. Без никакви илюзии за финала на своя живот се обръща към свои близки в Украйна:

„Целия си живот отдадох на украинския народ, стараейки се с всичко възможно да поддържам неговия престиж и слава, макар далеч не на всички и всякога това се харесваше. В България ожесточената борба против мен се поведе от руските черносотници с поддръжката на българските русофили… Към тези русофили се присъедини и Съюзът на българските художници, инкриминирал моето украинство. А това не можеше да не се отрази на моето благополучие материално и физическо. И ето, че отбелязването ми в съветската преса, в Енциклопедията и др., се явява в някаква степен награда. Тази година за мен е двоен юбилей – 85 години от рождението и 65 години на творчество… Но сега самият аз съм на кръстопът. Как и къде оттук нататък да живея. Вече няма никой, към когото да се обърна: родителите ми отдавна ги няма, братята и сестрите ми също починаха. Останах сам – най-големият син и брат. Мислех да напиша до родното си село Варваринци, но сега научих, че то е присъединено с Никулинци. Абсолютно ми е неизвестно кой там е останал измежду близките и познатите и кой би могъл да ми отговори. С една дума, аз съм един „Ахасфер“…“

Автор: Калин Николов

*Милое Смилянич (1892—1953) е герой от Първата световна война, един от 1300-те кадети, които спират настъплението на австроунгарската армия пред Белград. Завършва право във Франция. Втората световна война и германското нашествие го заварват на поста зам. министър на външните работи на страната си. Остава със семейството си в емиграция до края на своя живот. Съпругата му, сприятелила се със съпругата на проф. Парашчук, Цветана Пекарева, след Втората световна война се записва в университета в Лион на 50-годишна възраст, а пет години по-късно получава докторска степен по руски език. След смъртта на съпруга си тя се премества в Америка и получава позиция в катедрата по руски език в университет в Индиана, където преподава до 75-годишна възраст!

*Фьодор Разколников (1892 – 1939) е бил комисар на Морския генерален щаб и заместник-комисар на Лев Троцки във флота. Повикан от София в Москва, се отклонява и емигрира в Берлин, а после в Париж, където умира при неизяснени обстоятелства. Преди това пише знаменитото си писмо против Сталин и неговия терор.

*Андрей Шептицки (1865 – 1944) е единственият представител на църквата в Европа, който изпраща писмо до папата и лично до Химлер, протестирайки срещу геноцида над евреите. Шептицки смята Холокоста за варварски и забранява на вярващите да помагат на германците да убиват евреи. През септември 2005 г. израелски медии го определят за украинския Шиндлер. В родината си е наричан „Украинският Мойсей“, „Лидер на украинската нация“, „Великият митрополит“.

*Антон Попел (1865 – 1910) е професор в политехническия институт в Лвов и творящ през втората половина на 19 век и началото на 20 век. Неговото скулптурно наследство и богат опит в украсата на сгради свидетелстват за големия му талант на майстор на монументалната скулптура. Работи върху скулптурните декорации на сгради на Лвов, като по този начин умело ги свързва с архитектурата.

*Спомените от това време, Парашчук споделя с украинския Андрей Нименко ( 1925 — 2006) — съветски и украински скулптор, изкуствовед, писател. Член на националните съюзи на писателите и художниците на Украйна, кандидат на изкуствознанието (1955), заслужил деятел на изкуството на Грузинска ССР (1969). Неменко подготвял книга за Парашчук. Тези записки ползва в своята монография за скулптура и Дмитрий Степовик (1938) — украински изкуствовед, доктор по философия (1990), доктор на изкуствознанието (1992), доктор на богословските науки (2001), професор (1992). Степовик, с когото работим по темата и сме близки, ми предостави книгата си за Парашчук. Освен това съм ползвал спомените на съпругата на Парашчук, Цветана Пекарева, споделени ми през 1976 г. За да не забравя казаното, го бях записал в писмо до мой приятел.

*Когато Парашчук работи със своя професор Август Попел паметника на Мицкевич в Лвов, един от най-хубавите паметници в Европа, Парашчук инициира кореспонденция с Владислав Мицкевич, единият от синовете на великия поет. Знае се, че големият полски писател Хенрих Сенкевич, носител на Нобелова премия, внася пари за направата на този паметник.

*Самият Антоан Бурдел (1861 – 1929) е влиятелен и плодовит френски скулптор, едно от най-значимите мена за изобразителното изкуство на ХХ век, сам той забележителен творец. Ученик на Огюст Роден и учител на Джакомети и Анри Матис, опрадалян като основна фигура в движението Арт Деко и прехода към модерната скулптура.

*Васил Стефаник (1971 – 1936) е украински писател, майстор на експресионистичната новела, политик.

*Роден се нанася в това ателие още през 1880 г. По-късно то му служи за склад на скулптори, за които се е считало, че не са получили одобрение. Тук колегата му Жан Туркан, изпаднал в материално затруднение, отговаря за направата на скулптурата „Целувката“ в по-голям мащаб. Наричали помещенията и като „мраморното хранилище“. През 1889 г. Труман Хау Бартлет, американски журналист, публикува дузина статии за Огюст Роден в The American Architect and Building News. Задълбочено проучени, те произтичат от поредица от посещения в ателиетата на булевард дьо Вожирар и в мраморното депо на улица дьо l’Université, където скулпторът работи върху Портите на ада.

*Станислав Феликс Пшибишевски (1868–1927) е един от най-интересните писатели в началото на ХХ век, който в своето противопоставяне на ортодоксалния ред в обществото, властта и религията ги възприема гностическите категории и ги интегрира в своето творчество, създавайки собствена оригинална артистично-философска алтернатива.

Източник: Obache.bg

comments

Източник: obache.bg

Прочети цялата публикация